/Поглед.инфо/ Геополитическото положение на държавата не е просто мястото й върху картата на света. Положението й, разбира се, се определя от мястото, но не винаги. Местоположението е неизменно, ала често се променят взаимотношенията на държавата с близките и далечните съседи, с великите сили и изобщо с държавите по света. Тогава държавата сякаш се е преместила някъде другаде. Когато съседната държава е враждебно настроена, има, примерно, териториялни претенции, включила се е в политически или военен съюз, който също е враждебен, геополитическото положение е едно, а когато тези отношения са мирни, добросъседски и дружелюбни, това положение е съвсем различно. Макар държавата да си е пак там, където и преди е била. Съществено влияние оказват вътрешните промени, смяната на властта, откриването на ресурси или тяхното изчерпване – особено енергийни; те променят геополитическото й положение, защото е друго отношението към нея. Искам да кажа, че не бива да се смесва териториалното положение с геополитическото. Те могат да съвпадат, но и съществено да се различават едно от друго.
Геополитическото положение, особено на малките народи и държави, обикновено е въпрос и на конюнктура, която може да продължи дълго, но най-често трае кратко и се налага да се преценява постоянно, за да бъде държавата адекватна на собственото си положение и съдба. Затова е необходимо да извърши, понякога два, три, та и повече пъти, своя геополитически избор. Той е свързан с необходимостта малките народи и държави да бъдат покровителствани и подпомагани от велика сила. Така се гарантира в някаква зищитеност и сигурност. Нищо че води до сериозни и тежки политически и икономически зависимости, а понякога и до загуба на суверинитет.
Правилният избор зависи от хората, които управляват, от техните преценки и умения да отчитат ползите и щетите от своите решения, но и да съобразяват доколко решението им ще бъде валидно дълго време или е само за момента, за да се предпазят от една или друга възможна беда или неприятност. И доколко те са големи и наистина застрашаващи бъдещето на държавата и народа.
В днешно време тези решения би следвало да се взимат с общото съгласие на цялото общество и непременно след внимателни и задълбочени обсъждания. Но практически те са дело на управляващата партия и отчитат обикновено нейните интереси и интересите на социалната общност, чийто политически изразител е. А както и на великата сила, към която са се примъкнали, за да получават покровителство и облаги. Това ги прави още по-конюнктурни, незрели и скорострелни. Голямата част от обществото не ги приема, не работи за тях и се опитва да ги отмени.
Тук е един от възлите на политическите конфликти, които обикновено не могат да бъдат разрешени. Понякога, когато ситуацията се изостря, управляващата класа и партия внасят допълнително напрежение, за да потушат социалните противоречия и отклонят вниманието от реалното положение в икономиката и обществото, като прибягват до пропагандни шумотевици и дори до гонения и преследвания срещу несъгласните с този избор и провеждат „лов на вещици“. Вдига се шум и се обвиняват в смъртни грехове тези, които ратуват за друг курс и съюз с друга велика сила. Случва се дори да се достигне до съдебни процеси. Това сплашва за известно време голяма част от обществото, но е възможно и да доведе и до обратен ефект – повече противници на геополитическия курс.
Проблемите при определяне на геополитическия курс и неговото следване произлизат илюзията, която хранят и с която го извършват управниците, че този път той е веднъж завинаги. И че нищо не е в състояние да раздели народа ни от новите си приятели, защото тяхното родство е от векове и е вечно. Само това родство ще даде на държавата ни разцвет и възходящо развитие и от тук насетне ще живеем като новите ни покровители. Този курс е най-важната съставка на държавната политика и определя начина на живот на обществото, неговите ценности, правила и норми, начина на говорене и осмисляне на традициите и перспективите. Дори и тогава, когато стане видно, че той е неизгоден и вреден. И сме влезли в „неизгодно положение“.
„Неизгодно положение“ означава най-напред икономически и политически трудности, сблъсъци и противоречия с други велики сили, със съседни или с далечни държави. Но то може още да се отнася и до обезличаване на нацията, изопачаване и поругаване на традициите, засилване на вредните влияния отвън, фалшифициране на историята, насаждане на чужди нравствени ценности. И опити да се върви срещу цивилизационния избор на държавата, нацията и културата.
Това вече е опасно и засяга изконни същности на нацията, което може да има опасни последици.
Цивилизационният избор се прави веднъж завинаги. И не може да бъде променян от никого. За да бъде променен, е необходимо да се наруши националният цивилизационен код, а това означава да се убие нацията. Защото в този код са националната душа, имунната система, националният характер и ум. Един само елемент от него да бъда преформатиран, се засяга целият код и той се обезсилва напълно. Измененията унищожават съпротивителните сили, устойчивостта и цялостната същност на нацията. При най-малкото изпитание, което историята ще й даде, тя ще рухне и никога не ще се възстанови. Ще настъпи смърт.
Всяка нация принадлежи към определена цивилизация по силата на своя родов и верски произход, културни традиции, общо битие и родово съзнание, език, история, в която са се формирали традициите и съзнанието за общност и сходна историческа съдба. Разбира се, времето отделя тези народи, променя живота им, понякога дори ги изправя едни срещу други; те попадат под различни влияния, правят сами своя геополитически избор, устройват обществения си живот по различни начини, икономическото им развитите е с различна скорост. Но тези неща са второстепенни и различията са по-скоро на повърхността отколкото в същността. Защото родството им не е конюнктурно, а цивилизационно. Затова и съдбите им са еднакви, каквито и изпитания и исторически преображения да преживяват. Те живеят по законите на цивилизацията, към която принадлежат, а не по временните правила на конюнктурния геополитически избор.
Вярно е, че днес под влияние на неолиберализма протичат процеси, които радикално променят парадигмата на света. Огромна сила притежава цяла една манипулационна система, която влияе върху съзнанието на хората и не им оставя никакви възможности за преценки, самопреценка или противодействие. Формира се някакво ново глобално общество, което по всичките краища на света трябва да бъде еднакво. Но еднакво не в качеството на живота, а в начина на мислене и отношение към живота. Правят се опити да бъдат заличени напълно националните различия, като основополагащи нравствени ценности да бъдат консумацията, успехът, удоволствието, защото всичко е стока и чоже да се продава и купува с пари. Всичко останало е без значение и дори вредно за .човека. С тези ценности човекът и обществото се управляват по-лесно. Съзнанието им се притъпява, личността се обезличава и се превръща с някакво „говорещо животно“, което мисли единствено за себе си, за удоволствията си и собственото си оцеляване.
Но именно защото изконните същности не могат да бъдат променени и заличени, колкото и могъща да е пропагандата с нейните идеологически внушения върху умовете и съзнанието на мнозина, съпротивата срещу този модел на глобалното развитие и съжителство нараства все повече. И то в целия свят! Временните успехи на неолибералната иделогия не означават още „край на историята“. А кризата, която преживява неолибералният капитализъм, убеждават все повече хора, че неговите болести са неизлечими и посегателствата му над традиционните ценности са отчаяните му опити да отдалечи краха си. Затова и радостта на неолибералите, в това число и на домораслите български апологети на глобализма и новия цивилизационен избор, е прибързана и преждевременна.
Българският цивилизационен избор е направен още през IХ век от св. цар Борис Покръстител, който утвърждава християнството като държавна религия и поставя цялата държава върху основата на християнските норми, правила, закони и нравствени ценности. По този начин славянобългарската държава се превръща в интегрална част от православната цивилизация, в която влизат православните славяни и всички православни народи. Водещата роля в нея след краха на Византийската империя е поверена на Русия. Днес Западът, към когото искат да ни прикрепят домораслите ни неолиберали, за да сме живеели богато и охолно, води истинска война за разрушаването на нашата цивилизация. Но това означава да се откажем от православието и славянския ни род, от Русия и цялата система от представи и ценности, цивилизационни същности и да се обърнем срещу себе си, за да бъде в угода на друговерци и неоезичници. Огромни са техните усилия по „научен“ път да се докаже, че българите не сме славяни и че православието ни е натрапено, че е чуждо на българския дух и затова сме били повече узичници и богомили отколкото православни. Те ни убеждават, че смяната на цивилизационния ни код е само за добро и ще ни направи най-сетне щастливи и равни на „белите държави. Пък православието ни пречело да вървим напред и успешно да се развиваме в днешния свят. Заради него сме бедни и изостанали. За съжаление доста хора вярват на скудоумието им, на гнилите и празни техни думи и се подвеждат по лъжите и измамите им.
Говори се за нов цивилизационен избор, но не и за това каква е нашата „досегашна“ цивилизация, какви са нейните главни особености и предимства пред другите. Втълпява се обаче, че принадлежим на т. нар. „европейска цивилизация“ и че трябва да се приобщим към нейните ценности. Този „пропуск“ не е случаен, а е добре промислен. Т. нар. „европейска цивилизация“ се представя като нещо идеално, съвършено, добро и красиво, в което чудесата стават постоянно, а животът е прекрасен, охолен, спокоен, свободен. Можеш да пътуваш навсякъде и ако си способен, парите сами идват при тебе. Важното е „да бъдеш себе си“ (тези просташки словесни съчетания се превръщат в новите житейски правила на новата „цивилизация“), „да даваш всичко от себе си“, да мечтаеш и желаеш да успееш. Подобни „идейни лакомства“ са примамливи; те изглеждат истински за хора, които не разсъждават и не искат да знаят какво стои зад думите. Затова и се впечатляват от подобни изрази, увличат се по тях и ги повтарят, без да се замислят.
Цялото общество е обременено от подобно разбиране на цивилазицята и особено на т. нар. „европейска“ като подобна на земен рай, където изобилието тече като мед и масло и всички са доволни и щастливи. Но дума не обелват за недъзите й.
Не е възможно да преминем от нашата православно славянска в т. нар. „европейска“ цивилизация. И то не защото последната е измислена и изкуствено се налага като спасителна за глобалния свят.
Да се опитваш да променяш направеният веднъж завинаги цивилизационен избор е тежък морален грях, тъй като е оспорване на Божия промисъл. Той е укорим и наказуем, поради което обществото и нацията са длъжни да се борят срещу него.
Но оспорването на геополитическия курс е естествено право на всеки човек да не се съгласява с конюнктурата в управлението на държавата. То в никакъв случай не може да бъде преследвано и наказвано.
Затова обвинението и съдебното преследване, защото някой работи за промяната на геополитическия курс на държавата, е нелепо.
Казвам това по повод избухналия неотдавна „шпионски скандал“ в полза на Русия и обвиненията срещу председателя на НД „Русофили“ Николай Малинов. Да търсиш доказателства в полза на евентуално обвинение заради подобно оспорване, е знак, че в държавата стават опасни изменения и че се заражда уродлива диктатура на последствеността и бездарието.
Съдебно преследване трябва да има единствено срещу тези, които се стараят да анулират българския цивилизационен избор. Защото това са хората, които нанясат смъртни рани върху българския свят.
В днешната ни печална политическа действителност болните мозъци постоянно търсят под вола теле, за да възстановят разрушаващото се в тях доверие и забавят неизбежния си край.
Затова и който решава и съди, е длъжен да знае.
