/Поглед.инфо/ В българското общество от дълги години се подвизава една малочислена, но затова пък изключително шумна и даже вреслива компания, която има претенциите да олицетворява „умността”. Говоря за разните либерални политолози и всякакви други анализатори, които прекарват по-голямата част от времето си в телевизионните студиа, отколкото по къщите си.
Те много обичат да наричат себе си „професори”, „доценти”, „главни асистенти”, макар целокупната публика да тъне в тотално неведение относно чутовните им приноси в българската и световната наука. Обяснимо е това неведение, защото принос в науката тези лица нямат. За сметка на това притежават способността да надушват кои чуждестранни (най-вече американски) NGO-та плащат най-много, за да им предложат моментално услугите си. Шефовете на чуждестранните NGO-та не са гнусливи. Те работят с всеки, който изпълнява нарежданията им. Затова и работят с нашите либерални анализатори.
Всъщност работата не е кой знае каква. Получаваш пари (грантове, казано на „научен” език), за да славословиш евроатлантическите ценности, както и политиката на Вашингтон, Брюксел и НАТО. Допълнителни грантове се дават, ако особено активно плюеш Русия. Както виждате, схемата е простичка и дори и неособено умните грантови анализатори са я усвоили до съвършенство.
Е, понякога на грантаджиите им се налага освен да дуднат неразбираемо по телевизиите и да извършват едни определени физически действия. Например да участват в т.нар. „протести”. Да, на тях не им е особено приятно, но няма как. Ако не излизат отвреме навреме на улицата, грантовете може да секнат. Тези дни им се налага да правят точно това, защото проектчето на „Америка за България”, наречено помпозно „съдебна реформа”, се спихна и безславно изтече в канала. Ето защо на грантомотивирания офисен планктон му се налага да се разхожда в студиа по улиците и да се прави на „активно гражданско общество”.
Колко по-хубаво беше по времето на лятната протестърска бутафория от 2013 година! Тогава атмосферните условия позволяваха да се въргаляш като диво прасе около парламента или на „Орлов мост”, а глуповатите тв репортерки наричаха това прасешко поведение „нечувано смела гражданска позиция”. Днес е съвсем различно – мрачно, студено, не можеш да поседнеш на жълтите павета, защото ще ти изстине дупето, а и тв репортерките вече не те гледат с такъв възторг. Всичките тези неблагоприятни обстоятелства силно изнервят грантовите анализатори, които стават истерични и зли. И започват да нападат всеки, който не повтаря тъпите им мантри.
За пореден път се убеждаваме, че любимият жанр на американските стипендианти е доносът. Тъкмо те, които ни проглушават ушите с претенциите си за „свободомислие”, „нестандартност” и дори „гениалност”, не могат да търпят, ако някой си позволи да критикува убогото им клиширано мислене. Веднага плюнчат молива и почват да пишат доноси. Особено ги вбесява предаването „Деконструкция”, което се излъчва по програма „Хоризонт” на БНР. Съвсем нормално е да ги вбесява, защото авторите на предаването винаги са се отнасяли иронично-презрително към претенците на грантовите анализатори за „дълбок ум” и способност за „задълбочени анализи”. Ето защо, неразбраните „гении” пишат сълзливи жалби до СЕМ и до ръководството на радиото. Миналата година като шампион в доносничеството се отличи Огнян Минчев, но тази година първото място в тази област май ще му бъде отмъкнато от един друг американски стипендиант – Евгений Дайнов. Въпросното лице много обича да се именува „професор”, макар че науката оглушително мълчи относно неговите професионални достижения. „Професорът” се жалва в една клеветническа дописка до шефовете на БНР, понеже авторите на „Деконструкция” го били обидили. Разбира се, че никой не го е обиждал. Авторите на „Деконструкция” си имат много по-важни занимания от това да обръщат внимание на някакъв американски храненик. Това, че той самичък се е разпознал в думата „лумпен” е негов, а не на авторите проблем. Друг негов проблем е упоението, с което доносничи. Много е жалко, че хора, чиито претенции за интелектуалност с лекота биха надскочили Еверест, си служат със средства, характерни за „комунистическата” епоха, която те, уж, толкова не можели да понасят. Интересно е и друго. Повечето „либерални”, „свръхдемократични”, „евроатлантически” и „антикомунистически” анализатори, начело с техния гуру Иван Кръстев, или произхождат от семейства на комунистически началници или са направили първите стъпки в професионалното си израстване тъкмо по времето на така омразния им режим. Странна метаморфоза наистина. Но нека оставим на психоаналитиците неблагодарната работа по ровичкането в несъзнаваното на тези индивиди. По-същественото в случая е друго. Защо грантовите анализатори започват да се тресат като изпаднали в абстиненция наркомани всеки път, когато някой оспори мнението им? Защо проповядват „свобода на словото”, а се опитват да унищожат всяко слово, което не съвпада с тяхното? И защо, за Бога, пишат доноси!? Не могат ли така, малко по-изискано и интелигентно да се изразяват? Явно не им се получава. За съжаление…
