/Поглед.инфо/ (Неизречено слово за Чавдар Добрев)
В сряда, 25 ноември стотици приятели казаха последно сбогом на проф. д-р Чавдар Добрев. Беше студен ноемврийски ден, а се разделяхме с невероятен човек с топла душа и неунищожима любов към живота и хората. Ритуалът не можеше да побере нито да изрази болката от скръбта и раздялата в случай като този. Думи за почит бяха отправени от президента и други важни институции, а протоколът не можеше да пренебрегне посланията на представителите на такива държави като Русия и Унгария. Останаха много неизречени думи, най-вече от хора, които през годините са били най-близко до света на Чавдар Добрев, до вълненията на неговия дух и до ярките прозрения на неговия вечно търсещ отговорите на битието ум.
От името на „Нова зора“ не казваме сбогом на Чавдар, защото сме убедени, че той ще бъде винаги с нас, че смърт няма! Предоставяме думата обаче думата на един от неговите най-близки по наша преценка другари – д-р Радко Ханджиев, който също не успя да изрече слово за своя приятел.
Драги приятелю, учителю, братко!
Казват, че си починал.
Съмнявам се.
Твоята исполинска енергия не познава покой. Макар да имаш право на заслужен отдих след повече от шест десетилетия интелектуален труд. Труд, във всички области на обществения живот, доказан с десетки томове, свързани главно с три държави – Отечеството България, Унгария и Русия. Титаничен труд, белязал българският връх в общоевропейското измерение на културата и политиката.
Естествено е да не си починал. Може би си дал покой на тялото си, не и на своя дух. Защото продължаваш да си сред нас. Един Чавдар Добрев не може да умре! Както никога не е умирал Чавдар войвода и великият поет, който го е възпял.
От Бяло море до Дунав – по Румелийските полета духът на Чавдар Добрев продължава да пръска светлина, да буди умовете на таз изстрадала земя, както песните на Орфей, мъдростта на Аристотел, бунта за свобода на Спартак, себеотрицанието и безпределния патриотизъм на Капитан Петко Войвода...
Скъпи Златка, Ваня, Наско, Тина, Наталия, Виктор, Юлия, Йонка, Анатолий, Марина, Дьозьо, позволявам си в този ден на безпределна скръб за всички вас, както и за приятелите на Чавдар, да споделя следната история – истинска случка отпреди повече от двадесет години с най-малкия ми син Сашко, пет-шест годишен тогава.
Една вечер идва при мен разтревожен и пита: „Тате, аз ще умра ли?“ Признавам, онемях. Не знаех какво да отговоря. Прегърнах го, той силно се вкопчи в мен. Докато се окопитя, ми отправи втори въпрос: „А ти ще умреш ли?“
Трябваше нещо да кажа, а нищо не ми идваше наум. Инстинктивно галех русата му главица, повтаряйки „Миличък, миличък мой...“ Докато постепенно се овладях и не зная как, спонтанно заговорих: „Един ден татко ти ще отиде на небето, в безкрая. Някои му казват Бог, други материя, трети космос... Ще отида там, където са моите майка и татко. Но оставям тук, на земята, най-доброто от себе си – бате Влади, бате Любчо, кака Йоанна и теб, Сашко.
След много, много години, ти ще дойдеш при тати, но ще оставиш тук, на земята, най-доброто от себе си – твоите деца и внуци. И така – до безкрая. Смърт няма...“
Дали ме разбра – не зная? Дълго стояхме прегърнати, докато усетих, че престана да трепери. И до днес нямам отговор какво е породило тревожния въпрос в малката му главица.
Да, скъпи родственици и приятели на Чавдар Добрев. Смърт няма!
Чавдар Добрев не може да умре. Той е личност, създадена от онази гъвкава, неизтребима българска сплав, изкована в хилядолетните традиции на българското землище, която смъртта не може да унищожи.
Той не умира!
Нова зора, бр. 43/2021
