/Поглед.инфо/ Различни парчета на разпадналата се и загубила огромно количество избиратели през последните години бивша комунистическа партия, се събраха тези дни на Бузлуджа и обявиха, че ще се обединят и ще върнат предходната си сила, окуражени и от победата на Новия ляв фронт във Франция и Лейбъристката партия във Великобритания. За да стане това обаче те трябва да отговорят много сериозно на въпроса „кои сме ние“, „по какво се различаваме от другите“, с какво езикът, дискурсът, идеологията на описание на света от тяхна страна е различен от езика, дискурса, идеологията на другите партии. В каква степен те съответстват на реалностите на днешния бързо променящ се свят? Трябва да осмисли как се променяше този език и свързаната с него идеология, а с това и нейната идентичност през последните близо четири десетилетия. Нека да хвърлим един бърз поглед върху тази промяна.

Промените в идентичността на комунистическата партия по време на перестройката са свързани с промени в езика, а от тук и в нейната идеология. Нещата започват ускорено да стават различни след началото на перестройката в СССР, когато имаме реконструиране на възприятията и на миналото, и на настоящето и на бъдещето. Изследванията на езика на Горбачов откриват симптоматичният факт, че той сравнително рано престава да споменава изобщо думата “комунизъм” и я замества с термина “преустройство” като устойчиво състояние на бъдещето.[1] Това в крайна сметка оказва натиск за съответна промяна и в останалите социалистически страни, включително и в езика на БКП.

Променя се артикулацията на цялостния дискурс на тази партия. Под артикулация теоретици на дискурса като Лакло и Муф разбират “всяко действие, установяващо отношение между елементите по такъв начин, че идентичността на знаците се променя в резултат на артикулационна практика. Структурното единство, появяващо се в резултат на артикулационната практика ще наречем дискурс.”[2] При обяснението на това, което става с идентичността на БСП чрез промяната на езика, чрез който възприема, описва, обяснява себе си, следва да имаме предвид и понятието за дискурсивност, което за Лакло и Муф е своеобразен резервоар от «допълнителни значения», които могат да се проявят при нови артикулационни практики, т.е. ще се появят значения, които са изключени или липсват при други артикулационни практики. Така можем да разберем как се променя мрежата от значения на самоописание на комунистическата партия и нейната наследница. Дискурсът винаги се определя по отношение на това, което той изключва, т.е. по отношение на областта на дискурсивността.[3]

В периода 1989-1994 г. отпадат и изчезват такива основни термини на предходния дискурс като “комунизъм”, “работническа класа”, “класова борба”, “буржоазия”, “капиталисти”, “ленинизъм”, “марксизъм”, “марксизъм-ленинизъм”. Те се превръщат в архаизми, описващи една минала идентичност. Остава само “социализъм” като риторична връзка с предишния период и като инструмент за привличане на бившите членове на БКП, но реално по същество става дума за коренно различна идентичност и  дискурс, нямащи нищо общо с някогашния „реален социализъм”. Партията търси спасение във външната легитимност на простия пренос на социалдемократическия език от Западна Европа. За да запази обаче пък избирателите на БКП, обявява приемственост с предходната партия.

С премахването на паметника на Ленин от центъра на София неговото име изчезва изобщо от текстовете и описанията на социалистическата партия. Само пет-шест години преди това по време на перестройката той е бил символ на връщане към “автентичния социализъм”, а сега неговото приемане би изглеждало като оставане в миналото на “комунизма”. Показателни са фазите на разпада на дискурса, свързан с Маркс и марксизма и тяхното пълно изчезване от езика на левите политически елити, заменящи го с версии на новоговора на новия неолиберален свят, в който са влезли българите.

През 1990-не години мощта на този ставащ хегемонен неолиберален език е толкова голяма, че подчинява на себе си изцяло бившата комунистическа партия, която след като няколко години преди това е преименувала мохамеданите у нас, започва масово да преименува себе си, за да приеме език, който се вписва в новия нелиберален свят и новата геополитическа ситуация. Трябва да се покаже в новата геополитическа реалност на алтернативен световен хегемон, дърпащ конците у нас, че тази политическа сила е вече нещо съвсем различно:

  • БКП става БСП
  • Комунистите – социалисти
  • „Работническо дело” – „Дума”
  • НРБ – РБ
  • Колективизмът – солидарност
  • Класовата партия – лява народна партия
  • Светлото „комунистическо бъдеще” – светло „демократично бъдеще”
  • „Пътят към комунизма” – „Път към Европа”

Интересно е да се проследи смяната на езика на описание на това, което е било и което се очаква да стане от страна на две важни фигури в тази партия, които са били последователно секретари на ЦК на БКП по идеологията в продължение на две десетилетия през 70-те и 80-те години – и двамата са професори в областта на социалните науки – Стоян Михайлов и Александър Лилов. Първият започва да доказва, че това, което е било до 1989 г. не е социализъм, а негативно оценяван от него период, характеризиран като “сталинистки тоталитаризъм”. Александър Лилов продължава да го нарича социализъм, но критиката му е, че нямало достатъчно “демокрация”, пренебрегвайки спецификата на този модел на догонваща модернизация и невъзможността той да бъде съчетаван с многопартийна представителна демокрация. Обръщайки се към бъдещето, към което трябва да се стреми тяхната партия обаче и двамата се отказват от дискурса за “комунизма” и “социализма”, говорейки евентуално за период след капитализма, който наричат с най-различни други думи. В издадената през 2011 книга “Социологическа система” Стоян Михайлов има параграф “Формационна характеристика на бъдещото посткапиталистическо общество”, който завършва с фразата: “Как ще се нарича бъдещото общество не е от фатално значение. …Очевидно най-сполучливият термин ще се утвърди в бъдеще.”[4]  От своя страна в третия том на своето фундаментално изследване “Информационната епоха” Александър Лилов също има раздел на перспективите в бъдещето на сегашното общество. Те са по посока, която той нарича “нооразвитие” и “ноокултура”, “нооикономика”, “ноопроизводство”, “ноополитика”, “нооекология”, където от значение ще са такива ценности като мир, свобода, уникалност и равнопоставеност на всички цивилизации, независимост, взаимозависимост и взаимодействие, равноправие и взаимно уважение, просперитет и благоденствие. Той дефинира по следния начин “новия исторически стадий”: “Понятието “нооразвитие” означава: преминаването на човечеството в нов исторически стадий, който поставя всяка човешка дейност в унисон с изискванията на човешкия разум и осигуряване на условия за развитие на всеки индивид, нация и цивилизация днес и в бъдеще.”[5] Няма специално изследване какви ще са отношенията на собственост в бъдещото общество, но имаме “социална пазарна икономика, която да осигурява условия за развитие на всеки човек”, както и хипотезата че “модерният информационен социализъм – това е историческият приемник на капитализма”.[6] Названието „комунизъм”, което е основният темел, на който се е изграждало идеологическото съзнание за това накъде вървим в настоящето и къде ще стигнем в бъдещето до 1989 г. е изчезнало.

За да си обясним езиковата промяна на идентичността на БСП би ни помогнал донякъде един подход свързан с колективното безсъзнателно, с което се занимават част от специалистите по психоанализа. Става дума за колективно чувство за вина, създадено след 1989 г., когато БСП радикално променя своята идентичност, отказвайки се от целия си предходен език, свързан с традицията на марксизма-ленинизма. Хегемонното неолиберално съзнание е „свръх-азът” на психоаналитиците. Срамният, неприличен език от миналото на партията, съдържащ думи като „капитализъм”, „империализъм”, „марксизъм”, „класова борба”, „експлоатация”, „революция”, е забутан в колективното подсъзнателно, в така нар. „То” от психоанализата. В тяхното субективно „Аз” имаме брюкселски новоговор и политкоректен език, почерпен от отишлата далеч надясно в сравнение с класическия си период западноевропейска социалдемокрация. За четвърт век от устата на голямата част от нейните елити изчезва думата „капитализъм”, бягат като дявол от тамян от думата „империализъм”. Забравят изобщо, че някога имаше „народна демокрация”, но обичат да говорят изобщо за „демокрация” и да не поставят класическия въпрос има ли различни видове демокрация, и на какво се е градяло някога различието между „либерална демокрация” и „народна демокрация”. От речника на партията изчезват например два ключови термина, съставляващи ядрото на идеологическата й идентичност – „класи” и „експлоатация”. При това любопитното е, че президентът на САЩ Обама говори за „класови разделения” в американското общество, но елитът на БСП изпитва страх от думата „класа”, защото тя се възприема като наименование на социални групи, останали във виновното минало на тази партия преди 1989 г., поради което и не смее да каже тази дума. Дори Джордж Сорос говори за „задаващата се класова борба в Америка”, но за БСП това са думи от срамното минало, от което се мъчи да избяга чрез либерализирания социалдемократически новоговор. Обикновените хора говорят за това, че са експлоатирани, един от лидерите на Лейбъристката партия Ед Милибанд говореше, че ако партията му спечели изборите ще „премахне експлоатацията”, но „класа” и „експлоатация” са забранени думички у нас, изтиквани в подсъзнанието с надеждата да бъдат забравени. Съществува страх те да се произнесат дори в либералния стратификационно подоходен смисъл на думата „класа” в устата на Обама или да се използва поне либералния смисъл на думата „експлоатация” като принудителен труд, за който говори Милибанд. Вместо за „пролетариат” се говори за „бедни” и „пенсионери”. Хегемонното неолиберално съзнание е направило този термин стигма. Едва на 26-тата година, решавайки да прави „ляв завой”, лидерът на БСП започва да говори, че всъщност „преходът” бил към „капитализъм”, но стои въпросът, ако има капитализъм, има ли и капиталисти,  класи и класова борба. Да кажеш  „капитализъм” все още изглежда либерално политически некоректен език за употреба по трите основни национални телевизионни канала и вместо за капитализъм там говорят за „съвременните демокрации”, вместо за „капиталисти” – за „предприемачи”, „бизнесмени”, „работодатели” (хора, които дават, а не вземат от работниците, т.е. извършва се на 180 градуса промяна на традиционното съдържание на термина „капиталист”).

В крайна сметка почти изпразненото от съдържание “социализъм” и “социалистическо” бяха подменени постепенно с дискурса, в който имаме по-общите термини “ляво” и “левица”. Говори се например за “Демократична левица”, „Обединена левица“, „Левицата“, „Евролевица“, но това допълнително води до загуба на конкретно съдържание, тъй като добре е известно, че на Запад се говори и за леви (социални) либерали и за леви (социални) консерватори, които през последните два века наложиха социалните права на гражданите, социалните институции и социалната държава. В реалното поведение, особено в икономическата политика, съществените разделения между лявото и дясното се размиват. Това води до ерозия на социален капитал вътре в партията и кризата й като идейна и човешка общност от съмишленици. Като цяло тя се е отказала от почти целия си предходен дискурс, съставляващ нейната идентичност, но това в крайна сметка създава кризисна колективна идентичност, замяната на идейната специфика с междуличностни борби, с това кой да води бащината дружина, загуба на милиони избиратели и яростни обвинения срещу нея, че не може да обясни достатъчно ясно „кои сме ние“ в дългосрочен план и какво ни различава от другите. Ако търси ново единство трябва да е ясно как се интерпретира миналото, настоящето и бъдещето, как се вижда бъдещето в епохата на криза на неолибералния капитализъм, тенденция на мултиполярност, променяща се социална структура на обществата, четвърта индустриална революция, глобална надпреварва в областта на изкуствения интелект, хуманоидните роботи, синтетичната биология, на дискусиите за дигитален суверенитет, биоикономика, космическа икономика, нова социална държава, универсален базов доход, екосоциализъм, дигитален социализъм, кибермарксизъм и много други неща.

[1] Вж. Hosking, G.  The awakening of the Soviet Union, London: Heinemann, 1990, p. 138

[2] Laclau, E. and Mouffe, C. Hegemony and Socialist Strategy. Tоwards a Radical Democratic Politics, London: Verso, 1985, p. 105.

[3] Вж. Филлипс, Л. и М.В.Йоргенсен. Дискурс Анализ. Теория и метод, Харьков: Гуманитарный центр, 2004, с. 50-58

[4] Михайлов, С. Социологическа система, С., М-8-М, 2010, с. 239.

[5] Лилов, А. Информационната епоха, Том 3, Информационното (ите) общество (а), С., Изд. “Захарий Стоянов”-Унив. изд. “Св. Климент Охридски”, 2008, с. 681-682.

[6] Лилов, А. Информационната епоха, Том 3, Информационното (ите) общество (а), С., Изд. “Захарий Стоянов”-Унив. изд. “Св. Климент Охридски”, 2008, с. 957-958.