/Поглед.инфо/ „Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?”
Приятно нещо е да има човек топла соба, мек самун и евроатлантически юрган, пък да легне да спи и да сънува.
Заспиш и сънуваш... Но какво сънуваш?
Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала на евроатлантическите безценности и на техния Господар и Властелин, Хазяин на една бяла къща край реката Потомак, страшилище и закрилник на света, наместник на Бога, Повелител на Всемира, на всичко видимо и невидимо, който има много имена и лица, а четирийсет и четвъртото е Бай Барак. Него гламавите народи тъй вдъхновено възпяват в тропари и акатисти посред зимната виелица, та душата им замръзва преди да излети като врабче и да тупне на заледения плочник.
Възседнал е Бай Барак земното кълбо, точи из него бърбън за здравето на прогресивната общественост и на нейната всемирна глупост, и определя кое е добро и кое – зло, и добро е да опечеш живи нек`ви пършиви москали и унтерменши, да ги превърнеш в „майски шишчета” и „пушена сланинка”, и който рече, че това е зло, то той е рубладжия, задунаец и слуга на кървавото ботоксно джудже Путя.
Върти Бай Барак глобуса на малкия си пръстец, врът-врът!, зейнал е да го глътне, както кир Михалаки поглъща цяла софра по Коледа, та затуй вратът му, на кир Михалакя, е като талията на свинята. А Бай Барак като сущи Санта Клаус пуска щедри подаръчета в просенените терлички на оголелите народи – кой каквото е заслужил.
На един – цветни революционни сънища; на друг – вечна зима край реката Нил; на трети – маймуняк за народен водач; на четвърти – розовобузи соросоидни иждивенчета - да просвещават тъпия варварски народ, да му четат баснята за вълка и агнето и да му обясняват колко е хубаво, полезно и демократично да се самоубие евроценностно; на пети ще изпие кръвчицата (петролна и всякаква); на шести ще извади душицата и всичко, що знае и помни от памти века, та да се скита прост и безпаметен; на седми ще вземе главичката, та като заклано пиле да подскача и като муха без глава да се лута по световните кръстопътища; осми като муха ще размаже на световния прозорец и само едно църрр! ще се чуе; девети на цървул ще обърне и като цървул ще развожда, докле го не дерусифицира, диверсифицира и деконструира окончателно; на десети ще открадне държавичката, ама преди туй ще я раздържави, изпотроши и разбомби най-човеколюбиво, понеже това е научната метода, по която Бай Барак изучава географията - разбомбва я тая география ведно с историята и тъй научава коя тъпа държава как се казва и на нейното тъпо име кръщава своята поредна бензиностанция.
Само Московията не смее да разбомби, ама е впил хищно очище в нейните несметни богатства и неизбродими простори. Не може да се побере Бай Барак в дебелокожието си от завист и мъка, мъка от туй, че Московията не си дава богатствата и поради това я нарича дива и варварска империя, населена от диваци и варвари, москали и унтерменши, пришива й всичките свои злодеяния, от сто години мечтае да я разчлени и разпарчетоса, и все се навърта около руската Баба Меца, все напиня към нея, подръпва я по опашката, чака я да легне и да мре, ама Меца не ще, гледа го презрително и процежда великодушно и любезно „Пошел на х...!”.
А в брюкселското дембелхане са се сбрали верните васали на Бай Барак, тез цивилизовани европейски вълци, и въртят възторжено пуделски опашленца, викат френетически „Браво! Браво!”, ръкоплещят подобострастно, пият дипломатическа боза и майдански квас, възхваляват бандеровската касапница, канонизират бандеровските джелати, оплакват Крим и точат севастополската костурка, за да отрежат от изпосталелите бутове на някое диво славянско племе бифтек за евроатлантическото човеколюбие.
И всички, пожелали Бай Барак, жадуват и той да ги възжелае сластно според правилата на харемната дипломация и трансатлантическия келепир. И клечат край софрата, и точат лиги, и алчно пресмятат своята плячка, и чакат господарят великодушно да им подхвърли някой кокал, и не разумяват, че те са част от плячката.
А Стрина Меркелина кани тъмните балкански субекти да изпият халба бира на гладно сърце и за „Бог да прости” българите, размята червени килими пред юнак Бойко, тя го цалива по бузката, той - на по-сладко място, той й вика „Либя те, Стрино Меркелино, слънце мое, душо моя! Дай газ, дай Поток, дай два!”, и с очи я изпива, а тя отвръща – „Я-я!Wunderbar!Das werden wir aber sehen…”, което ще рече „Ще видим!”.
Велика демократеса е Стрина Меркелина, прави се, че не забелязва как юнак Бойко и портупей-Юнкерът (Unteroffizier-инът) на евросъюзния хамам са се впили в любовна страст, как са преплели морни тела от корен до върха, а тя с германска методичност продължава да плете кошница за гигантското яйце, ама не онова, 200-килограмовото, дето Роско го дотътри до Ватикана (а папата римски не гъкна, щото е възпитан и стоик), а за газовия запъртък, дето в пристъп на евроатлантическа солидарност го снесоха в брюкселското дембелхане и насадиха българите да го мътят, Бог да ги прости.
И ето, множество малки и големи господа духат на своите измръзнали ръце, гледат с особено равнодушие на просяците, що подсмърчат пред световната кръчма, молят се Богу за изобилието на хорската глупост и слушат как вият вълците в гъстата финансиялна мъгла и как плачат децата на Европа за лятото на науката и на цивилизацията.
А ти, българин и патриотин, гледаш на сичкото това сблаженопростосърдечие, виждаш насън лятото на Балканския полуостров и думаш: „ЩастлиФТ е българският народ, щастлиФТ съм и аз в своята топла соба”. Наместо икона над главата ти виси портретът на н. в. Бай Барак, декориран със звездички и чертички; под портрета е залепен фермана на евроатлантическото нищастие, благоденствие и рахатлък за кефа на брюкселския хамам.
Откак българите бидоха всемилостиво допуснати в хамама като теляци, да прислугват на брюкселските евробюрократи, да търкат нежните гърбенца на брюкселските лелки-зелки, оттогава великите български пости станаха 365 дена в годината; науката, поезията, педагогията и литературата потекоха из крачолите на българския народ; в бит-пазара на нашето умствено развитие настанаха дивни и благодатни мутро-чалга метаморфози; и тъй избуяхме финансиално и разцъфтяхме духовно под благотворната сянка на Бай Барак и дембелхането, че колата на европейската цивилизация заскърцаха завистливо въз баирът на българския напредък.
И най-сетне - нашите патриоти, литературни телци, журналистически цанцугери и политически зеленчуци се възправиха храбро срещу руския тиранин и кръволок, и наритаха вонящия на заробващ газ руски ботуш, изхвърлиха го като смърдяща партенка, що затъква вувузеленото сладкогласие.
И мудрословеснейшите хаджи Иванчо Кръстевич ефенди, Огиминчев и прочее пискюли на евроатлантическата солидарност се изстъпиха на политическото бунище и изкукуригаха победоносно: „Нямаме газ, но имаме доверие!”, „България не губи, Европа печели!”, „Бойте се от задунайците, когато ви носят дарове!”, „Не е важно ние да спечелим, важно е Русия да загуби!”, „Показахме зъби на руската мечка!”, „Избихме зъбите на руската мечка!”, „Край с руската имперска политика!”, „Не на руския империалистически газ!”, „Не на задунайската тръба!”, „Долу мрачното руско робство!”, „GAME OVER, рашки!”… и т.н., и прочее.
И ако ги чуете да ви разправят, че видели със слепите си очи Ботйова – как се метнал на вапора „Радецки” и право във Виена, а оттам – в дембелхането, как ударил чело, как благодарил коленопреклонно за мъдрото цивилизационно решение, как рекъл „По-добре още 500 години турско робство, нежели руска тръба да срами българския евроценностен избор и да скверни земята българска”, как приподнесъл още по-коленопреклонно най-искрено разкаяние за своите неразумни драсканици, как се покаял за думите си „О, цивилизовани европейски вълци!”, и паднал ничком, и се разридал молитвено…
Та - като чуете хаджи Иванчо Кръстевич ефенди, Огиминчев и другите европискюллии и мудрословеснейши патки да ви разправят таквиз работи, да се не учудите на това нещо. Щото те са българи, те са патриоти, предводители на гъските, царе на кокошките и защитници на българския народ! По главите им растат политически бурени и научни билки. Те лежат в своите топли соби, сънуват настрадинходжовски сънища и чакат да съмне, за да ги разкажат на своята революционна Пенелопа и на нейните сополиви любовници.
Па кога огрее слънцето на равноправното лято, те ще изпъплят на общественото гюбре, ще го огласят с патриотически, музикословеснейши крякания, ще турят своите важни, многоучени кокоши физиономии, и после, в приповдигнато поетическо настроение, ще да се запощят на припек.
Зима е.
Предводителите на гъските спят сладко под юргана на евроатлантическата солидарност и сънуват как търкат гърбеца на Бай Барак, Стрина Меркелина и на оня портупей-Юнкер.
А гладните, одрипавелите и измръзналите народи духат на вкочанените си ръце и висят като просяци пред вратата на световната кръчма, гдето цивилизованите евроатлантически вълци пеят своята вълча песен…
Кукурику! - Ето петлите! Джав, джав! - Ето кучетата! Дали се две нощи смесиха, или се зора довърши?
----
P.S.Оригиналът е публикуван във в.Знаме, г. I, брой 10 от 2 март 1875 г., автор – Христо Ботев.
в-к Дума
