/Поглед.инфо/ Ние, децата на думите
Драги читателю,
Това е седем хиляди седемдесет и седмият брой на вестник ДУМА, денят е 4 април. Преди 25 години на този ден се роди ДУМА. Животът на един вестник се измерва не само в години. Други са мерките.
За някои те са пари, кариера, власт, интрига, клюка, клевета, сензация, поза, подлост, измама, лакейство, слугинаж, безкултурие, безпросветност, безпаметност, мерзост, продажност, мръснословие. И наричат „свобода на словото” този „каймак от храчки, сметана от помия” (Стоян Михайловски).
Времето на ДУМА се измерва със 7077 изгарящи битки. С дързост, кураж, постоянство, почтеност, честност, достойнство, искреност, истина, морал, неподкупност, неподчинение, храброст, вдъхновение, памет, прозрение, познание, идея, идеал (ах, каква странна, необичайна дума – идеал!). Това е тя, Свободата на Словото. Другото име на ДУМА. Защото ДУМА се роди в едно подло, бездарно, безродно време, и отвоюва, и създаде, и е територията на Свободното Слово.
Зад ДУМА няма медийни магнати и императори, банки, тлъсти олигарси, потайни задкулисия, нито дъжд от милиони, чужди фондации, хранени НПО-та, експерти, тинк-танкове и прочее блюстители на чуждия интерес, титулуван ценност.
ДУМА има три неща: Позиция, Журналисти и Читатели.
За 25 години ДУМА преживя всичко:
Цветя и павета. Възторг и ненавист. Бесни агитки - сини и червени. Остръвнен остракизъм - ляв и десен. Неистова любов и хистеричава омраза. Омраза от чужди и от свои. Безразличие - никога. Никой не води война от безразличие. Опитваха се (страстно!) да купят ДУМА, да я подкупят, да я присвоят, да я подменят, да я опитомят, да я унижат професионално, да я унищожат политически, да я съсипят финансово, да я превърнат в заложник, в параван, в инструмент на нечестиви интереси, перфидни предателства, политически интриги, подмолни сделки, в изтривалка, в послушно добиче на властови лукавства, коварства и мерзости.
И така – 25 години.
Защо?
Защото ДУМА се роди от стихията на времето, за да отречедва„възгледа”.
Първият: вестникът е стока, читателят – купувач, журналистът – сутеньор на властта, интереса и парите. „Аз не правя вестник, за да се чете, а за да се продава. На мен не ми трябват журналисти, които знаят, помнят и могат”, каза флагманът на този „възглед”. И се наплодиха: вместо вестници – изпълнители на мръсни и мокри поръчки, и вместо журналисти – куртизанки, метреси и дръжки на микрофони, удостоени с унизителната „чест” да се повъргалят в богатските чаршафи, готови да откликнат трепетно и всеотдайно на всеки каприз и прищявка. И се обкичиха със званието „независими” и „надпартийни” (олигархията си е надпартийна отвсякъде), и блъвнаха една Ниагара от доноси, сплетни и помия, от завист, злост и подлост. Включително - срещу ДУМА. Особено срещу ДУМА.
Вторият: вестникът е партиен орган, бюлетин, стенлист, набичкан до пръсване с лозунги, заклинания, речи, отчети и доклади; журналистът е рекламен агент, адвокат, агитпроп, селкор, пиар, сервитьор, не прекослови партийните чиновници, душеприказчици, барбарони, мобифони, кланове и групировки. А читателят? Търчи в тъмни зори с изменено лице към будката - да не изтърве любимия си орган...
(Скоба. Има един хибриден „възглед”: вестникът да е шарен и дебел 70-80 страници, с гигантски вресливи заглавия, и някъде там, помежду гмеж от цицони, силикони и сластни клюкевинки, сред ах! и ох!, след като е преровил коша с мръсното обществено бельо, читателят - стигнахме до него - като сущи Колумб, открива някой политически текст, пльоснат в локвата, ей тъй, за разкош.)
Заради любителите на „органа”, пък и за тяхно просвещение, за 25 години поне 25 пъти препечатвахме в ДУМА едно писмо на Фридрих Енгелс до Август Бебел:
„Драги Август!
За вас е безусловно необходимо да имате в партията печат, който да не се намира в пряка зависимост от ръководството и дори от партийния конгрес, т.е. такъв печат, който би могъл в пределите на програмата и приетата тактика без всякакво стеснение да се обяви против едни или други стъпки, предприети от партията, и без да преминава границите на партийната етика, да подложи на свободна критика дори програмата и тактиката. Вие като ръководство трябва да поощрявате и дори да създавате такъв печат, тогава ще имате по-голямо морално влияние върху него, отколкото, ако възникне против волята ви... без ваше съгласие и против вас” (19 ноември 1892 г.).
Някои тъй и не разумяха, че ДУМА е вестник на лявата идея, че ляво не означава партийно, че лявата идея е по-голяма и от най-голямата лява партия. Не разбраха, че тогава, преди 25 години, се роди левият вестник. Вестникът! И сложи началото на модерния (не модния!) български печат, на съвременната българска публицистика; Вестникът, койтое обществен фактор и политически субект, койтопроизвежда политика, докато политиците произвеждат празни думи, койтое истинският, постоянно действащият парламентна обществото.И името на този вестник е ДУМА.
И двата „възгледа” (хибридният също) нямат нищо общо с ДУМА. Те са еднакво несъстоятелни – професионално и граждански, еднакво зависими от лични интереси и еднакво войнствени. ДУМА им пречи и ги опровергава всеки ден.
Затова чуждите нарекоха ДУМА „Чума”,„хартиен труп”, „лепкава комунистическа агресия”, „органа на Продев”, а напоследък -„свърталище на рубладжии”, „путинистки вертеп”, „сборище на русофилици”.
„Свои” обявиха ДУМА за „антипартиен вестник”, „цирей върху гърба на партията”, “център на най-яростните противници на БСП”,„дисидентска камбана”,„вредна трибуна”,която „трябва да бъде озаптена”, и - „акоПродевне се вразуми, ще си отиде без време”…
Отиде си. Без време.
„Отивам си от вестника точно толкова беден, колкото бях при идването си в него. Перото ми бе, е и ще остане ляво. Сега мога да заявя откровено, че не съм нито комунист, нито социалист, нито социалдемократ. Аз съм просто ремсист. Един от онези. Това обяснява цялото ми поведение”.
Чуждите го наричаха„интелектуално нищожество”,„Кириак Стефчо”,„соцсноб”,„кокетирал със съпротивителност”,„написал няколко пършиви книжки”, „живковски манекен”,„самовлюбен и деградирал Нарцис”,„себичен и арогантен”, с„кастилско високомерие”и„маниакално самочувствие”,„журналист, който иска да мине за писател, от него не се помни нищо, той е празен”, „собствен свят той няма”, „цял живот е обслужвал една идеология с ремсистко-идиотски плам”.
„Свои” го нарекоха ,,,плъх, който се мисли за капитан”, „вътрешнопартиен Татарчев”, „прероден Берия”, „смятащ се за национален оракул и партиен Христос”,„отдал„Дума”на Антихриста в разгромната битка срещу БСП”, „чирак, упражняващ се в политически есеизъм”,„човек, който няма сили, мъжество, характери желание за собствена позиция”, който „с дребнава отмъстителностгодини бе експлоатирал партийния вестник, за да си вае фалшивия образ на някакъв патриарх”, и – величавата мерзост - „Той не е журналист.Никога не е бил.Публицистиката е само привидност на бутафорното боравене със слога… едно перо, подгизнало от егоизъм, което той размаха и очевидно ще размахва още по-ожесточено срещу партията, чийто галеник е бил в продължение на десетилетия. Продев е доносничил и предавал на ДС дисиденти, за да седне на закуската при Митеран и оттам да скочи в политиката след Десети”…
Призля ли ви?
Прочетохте това за една минута. Представете си тази смрад години, години, години... И ще останете без дъх. Всички тези цитати си имат автори – живи, здрави, безпаметни и безсрамни. Не им казвам имената. Не от милост или поради наивна заблуда, че ще се покаят за своя позор, и съвестта ще ги гризне като мишле. Тяхната съвест е чиста, неупотребявана. Просто не искам да замърсявам текста.
Чуждите са ясни. За тях самото съществуване на ДУМА, на БСП, на всяка надежда и опора за унизените и оскърбените, на изтерзания български народ, на българската държава (все още), на всяка лява мисъл (позор!), на лявата идея по принцип (ужас!), е обида, трагедия, недопустимо издевателство, адска инквизиция над тяхната деликатна, псевдодемократична, високоплатена душевност.
За „своите” нямах отговор. Докато не се сетих за думите на моя мъдър баща: „Ако се чудиш защо някой те мрази, спомни си какво добро си му направил”. Шокиращо, но вярно. ДУМА спаси БСП, пренесе я като албатрос, като небесен лоцман през бурите, през грохота на страховития щорм - кален и гноен, опази я. А спасените, за благодарност рекоха заканително „акоПродевне се вразуми, ще си отиде без време”… А после горко плакаха над неговия саркофаг…
Представете си и днешната злост, завист и непрогледна омраза, която се лее върху всяка дума на ДУМА, върху журналистите на ДУМА, върху тези безстрашни воини на Свободното Слово.
За които журналистиката не е слава и пари, нито приятно и престижно дефиле между жълтото паве и парламентарния килим, нито блажено пребиваване в нечие джакузи, в някая олигархична хасиенда, а мисия, лична отговорност и обреченост. За които лявата идея не е поза, не е театър, не е празна тирада за пред простолюдието, а смисъл, кредо и същност. За които вестникът не е стока, читателят не е купувач.
Които не търпят цензура, не могат да лъжат, да лицемерят, да се преструват, да се харесват, да се извъртат, превъртат и премятат. Които „безразсъдно” пишат каквото мислят и както го мислят. Които имат гражданско сърце. Които притежават най-благородната, най-възхитителната дарба, най-невероятния талант – талантът на бъдеш свободен. И за награда получават презрението на великолепните и сияйните; и мърморещите претенции на партийните кафенета - от „По-остро, по-яко!” до „И к`во като сте го написали!”; и – една добра дума от някой непознат, чистосърдечен Читател.
Това сме ние. Децата на думите. Журналистите на ДУМА.
И понеже започнах с идеята, ще завърша с нея:
“Готов съм да се пържа във всички видове адове и във всички техни кръгове за своята идея и за своята мечта. За нищо друго” – Стефан Продев.
