/Поглед.инфо/ Българската левица не е просто в криза – тя е изпразнена от смисъл, характер и историческа памет. Как се стигна дотук, защо БСП е политически изчерпана и какви – макар и минимални – са шансовете за Нова Левица, която да говори отново от името на труда, достойнството и социалната справедливост.

Голямото отстъпление: когато Левицата се отказа от себе си

Има един момент в историята на всяка политическа идея, който не влиза в учебниците.
Той не е конгрес, не е изборна загуба, не е скандал.
Това е моментът, в който една идея решава да оцелее, вместо да бъде вярна на себе си.

Българската левица загуби именно в този момент.

Не вчера.
Не с последното правителство.
Не с днешните „лидери“.

Фаталната грешка започна много по-рано – когато левицата прие, че нейната историческа задача е приключила, и оттук нататък ролята ѝ е да бъде коректор, балансьор, по-мек участник в една система, която никога не е била нейна.

След 1989 г. БСП беше изправена пред трагичен, но ясен избор:
или да извърши радикално морално и идейно прераждане,
или да се влее в новия елит, доказвайки, че е „разумна“, „европейска“ и „предсказуема“.

Тя избра второто.

И тук започна голямото отстъпление.

Отстъпление от езика – социалният конфликт беше заменен със „социална чувствителност“.
Отстъпление от анализа – капитализмът беше преименуван на „пазарна икономика без алтернатива“.
Отстъпление от класата – работникът изчезна, появи се „уязвимият гражданин“.

Това не бяха думи.
Това бяха откази.

Левицата престана да назовава врага.
А левица, която не назовава кой произвежда несправедливостта, се превръща в социална администрация.

Първата фатална грешка: приемането на неолибералния консенсус

В края на 90-те и началото на 2000-те години БСП окончателно прие, че няма смисъл да се спори със системата, а трябва да се „управлява по-добре“.
Това беше моментът, в който тя прие логиката, че приватизацията е неизбежна,
че финансовият капитал е даденост,
че държавата трябва да се отдръпва, а не да се връща.

От този момент нататък БСП вече не беше алтернатива, а вариация.

И когато една партия престане да бъде алтернатива, тя губи най-важното си качество – историческата необходимост.

Втората фатална грешка: подмяната на идеологията с изборна техника

Постепенно левицата започна да мисли себе си не като носител на идея, а като изборна машина.
Кампаниите станаха по-важни от програмите.
Социологията – по-важна от философията.
Коалиционната сметка – по-важна от социалния конфликт.

Това е моментът, в който партията започна да ражда „случайни лидери“.

Не защото хората са случайни,
а защото контекстът вече не изискваше убеждения, а управляемост.

Лидерът престана да бъде носител на визия и се превърна във временен администратор на апарата.

Третата фатална грешка: страхът от радикалност

Най-дълбокият страх на днешната БСП не е загубата на избори.
Това е страхът да бъде наречена „крайна“, „популистка“, „неприемлива“.

Но левицата по дефиниция е радикална.
Не в стила.
В корена на анализа.

Когато БСП започна да се оправдава за всяка по-смела социална позиция,
когато започна да се извинява предварително,
когато прие ролята на „отговорния партньор“,
тя се отказа от моралното си превъзходство.

А без морално превъзходство левицата няма оръжие.

Така се стигна до момента, в който БСП вече не знаеше защо съществува, но продължаваше да функционира.
Партия без идея, но с апарат.
Без класа, но с ръководство.
Без бъдеще, но с минало, което тежи като камък.

Партия без класа: как Левицата изгуби народа си

Има нещо по-страшно от това една партия да бъде мразена.
По-страшно е тя да стане невидима за тези, от чието име твърди, че говори.

Българската левица не беше победена. Тя беше напусната.

Работникът не ѝ обърна гръб заради десни лозунги.
Пенсионерът не спря да я слуша заради медийна пропаганда.
Младият човек не я отхвърли от невежество.

Те просто спряха да я разпознават като своя.

Когато левицата престане да говори за труд, тя губи езика си

Един от най-тихите, но най-фатални процеси беше изчезването на думата „труд“ от реалния политически речник на БСП.
Тя остана в устави и юбилейни речи, но изчезна от реалната политика.

Говореше се за помощи, но не и за заплати.
За уязвими групи, но не и за експлоатация.
За социална подкрепа, но не и за властта на капитала над труда.

Това не е стилистична промяна.
Това е идеологическа капитулация.

Левица, която не говори за условията на труд, за синдикална сила, за разпределението на произведената стойност, не е лява. Тя е хуманитарна администрация.

Подмяната на социалната база

Исторически БСП имаше ясна социална география – индустриални региони, малки градове, периферията на големите икономически центрове.
С времето тя изостави тази география, защото тя изискваше конфронтация с икономическите интереси.

Вместо това партията започна да търси електорални кръпки –
малко оттук, малко оттам,
една „градска“ реторика за медиите,
една „социална“ за кампаниите,
една „европейска“ за партньорите.

Така БСП загуби профил.

А когато профилът изчезне, избирателят започва да пита: Защо точно ти?

Интелигенцията си тръгна първа

Много преди работническата класа да се отдръпне, си тръгна левият интелектуален елит.
Не шумно.
Без декларации.
Просто престана да вярва, че тук има пространство за мисъл.

Когато една партия започне да наказва мислещите, защото са „неудобни“,
когато започне да издига лоялните, но посредствени,
когато идеята бъде заместена от дисциплината,
интелектът си тръгва сам.

И без интелект левицата остава без компас.

Властта като наркотик

Участието във властта постепенно се превърна не в средство, а в цел.
Всеки управленски мандат се оправдаваше с фразата „иначе ще е по-лошо“.
Това е логиката на страха, не на промяната.

Но левицата не съществува, за да бъде „по-малкото зло“.
Тя съществува, за да бъде другото.

Когато БСП влезе в последните управления без ясно заявена социална офанзива,
без червени линии,
без конфликт,
тя изпрати едно послание:
„Ние сме част от това, което уж критикуваме.“

От този момент нататък доверието не просто спадна – то се разпадна.

Механизмът на случайните лидери

В партия без идея лидерът неизбежно става функция на апарата, не на визията.
Така се появяват фигури, които не водят, а оцеляват.
Които не поемат отговорност, а изчакват.

Оставките без истинска вина,
кризите без ясно назоваване на причините,
постоянното прехвърляне на вината –
това не е личен дефект.
Това е системен резултат.

Партия, която не знае накъде отива, не може да поиска от лидера си да знае.

Така левицата стигна до най-опасната точка –
загубата на доверие отдолу,
при запазване на увереността отгоре.

Но истинският разпад настъпи, когато този процес се съчета с геополитическо объркване, с отказ от суверенна позиция и с подмяна на социалния въпрос с външнополитическа лоялност.

Загубеният суверенитет: когато Левицата прие чуждия дневен ред

Има една истина, която днешната левица в България упорито отказва да произнесе на глас:

без суверенитет няма социална политика.

Социалната държава не съществува във вакуум.
Тя изисква контрол върху икономиката, ресурсите, енергетиката, финансите, външната търговия.
Тя изисква способност да кажеш „не“ – и навън, и навътре.

Точно тук българската левица капитулира най-безшумно и най-пълно.

От интернационализъм към подчинение

Исторически левицата винаги е била интернационална, но никога безродна.
Интернационализмът означава солидарност между народи.
Днешната практика означава подчинение на центрове на власт, които нямат нищо общо със социалната справедливост.

В последните години БСП прие без съпротива тезата, че:

геополитиката е „даденост“;
външната линия не подлежи на дебат;
социалните въпроси са „вътрешна работа“, отделена от глобалния ред.

Това е лъжа, която унищожи левия анализ.

Когато цените на енергията скачат заради външни решения,
когато индустрията се задушава заради санкционни режими,
когато бюджетът се ограничава от външни фискални рамки,
социалната политика става театър.

Мълчанието за цената на „правилната“ ориентация

БСП отказа да зададе най-важния въпрос:
кой плаща социалната цена на геополитическата лоялност?

Вместо това тя предпочете да доказва, че е „отговорна“, „предсказуема“, „част от консенсуса“.
Но левицата не е призвана да бъде част от консенсус, който произвежда бедност.

Така тя загуби още една своя естествена роля –
да бъде гласът на онези, които понасят удара от решения, взети далеч от тях.

Националният интерес като забранена тема

В един момент „национален интерес“ започна да звучи почти като десен лозунг.
Левицата се отдръпна от тази дума, сякаш тя е опасна, компрометираща, подозрителна.

Но без национален интерес няма лява политика.
Няма как да защитиш труда, ако не защитаваш икономиката.
Няма как да защитаваш икономиката, ако не защитаваш суверенитета.

Този отказ беше интелектуално саморазоръжаване.

Левицата и страхът от собствената си сянка

Най-показателното в последните години беше страхът да се говори ясно.
Всяка позиция беше обвита в условности.
Всяко изречение – балансирано до безсмислие.
Всяка критика – предварително обеззъбена.

Това не е дипломация.
Това е страх от обвинение.

Но левицата не съществува, за да бъде харесвана от външни центрове.
Тя съществува, за да бъде разпозната от собственото си общество.

Последствията: разривът стана необратим

Тук се случи нещо решаващо:
обикновеният ляв избирател започна да усеща, че няма кой да го защити.

Не срещу абстрактни врагове.
А срещу реални процеси –
деиндустриализация,
енергийна несигурност,
обедняване,
демографска катастрофа.

Когато левицата отказва да свърже социалната болка с геополитическите решения,
тя престава да бъде анализатор на реалността
и се превръща в коментатор на последствията.

След този отказ от суверенна позиция остана само последният акт –
пълното институционално обезличаване.

Участия във властта без собствен дневен ред.
Оставки без поемане на вина.
Ръководства, които оцеляват, но не водят.

Институционалният фарс: управление без визия, оставки без вина

Има един знак, по който безпогрешно се разпознава, че една партия е стигнала до дъното:
тя започва да симулира отговорност.

Последните години на БСП са именно това – симулация на политика, симулация на лидерство, симулация на морална отчетност.

Участието във властта като окончателно обезличаване

Когато БСП влезе в последното управление, тя го направи без собствен разказ.
Нямаше голяма социална идея, която да защитава.
Нямаше кауза, заради която да поеме риск.
Нямаше червени линии, които да не може да прекрачи.

Имаше само едно оправдание: „държавата е в криза“.

Но държавата винаги е в криза.
Левицата съществува именно за такива моменти – да пренареди приоритетите, не да се слее с тях.

Вместо това БСП прие ролята на мълчалив партньор, който присъства, но не задава тона.
Тя не наложи социална офанзива.
Не превърна бюджета в инструмент за преразпределение.
Не защити труда срещу инфлацията по начин, който да се усети реално.

Тя участва, но не управляваше.

А партия, която участва без да управлява идеи, губи и последното уважение.

Кризата с лидерството – не персонална, а структурна

Фокусът върху имената – включително върху Атанас Зафиров – често е удобен, но повърхностен.
Истината е по-неприятна:

няма лидер, който да извади партия от криза, когато партията не знае накъде иска да тръгне.

Днешното ръководство на БСП не е трагедията.
Трагедията е, че то е логично.

Лидери без ясно лице се раждат в партии без ясно съдържание.
Когато няма идея, около която да се води спор,
когато няма визия, която да се защитава,
лидерството се свежда до баланс между групи, не до посока.

Фарсът с оставките

Най-яркият символ на разпада беше циркът с оставките – подадени, но не докрай; признати, но без последствия; шумни, но без смисъл.

Оставката по принцип е морален акт.
Тя означава: „Поемам вина за провал.“

Тук нямаше такова нещо.
Имаше административно движение, целящо да се запази статуквото, докато се симулира промяна.

Фактът, че председателят остава, докато „колективът“ си тръгва, не е детайл.
Това е символ.

Символ на партия, в която отговорността е разтворена до безличие, а вината – разпределена така, че никой да не я носи.

Загубата на срам

Може би най-тежкият момент в този процес е загубата на срам.
Не морална вина, а политически срам – усещането, че си предал очакванията на хората, които са ти вярвали.

Когато една партия вече не се притеснява, че губи доверие,
когато се утешава с оправдания за „обективни обстоятелства“,
когато започне да говори за оцеляване, а не за мисия,
тя е преминала точката на възстановяване.

Тук вече не става дума за реформа

Всичко това води до едно неизбежно заключение:

БСП не е в криза, която може да се реши с конгрес, смяна на лица или нов устав.

Тя е в състояние на политическо изчерпване.

Опитите да се „възстанови“ БСП приличат на опит да се ремонтира сграда,
чийто фундамент е напукан,
чийто носещи стени са изгнили,
и която се държи само по навик.

Тук идва най-трудният въпрос –
какво следва?

Не за БСП като организация.
А за лявата идея в България.

След БСП: възможна ли е Нова Левица и как би могла да се роди

След всичко казано дотук въпросът вече не е „как да спасим БСП“.
Този въпрос е закъснял.

Истинският въпрос е друг, много по-тежък и много по-честен:

има ли обществена нужда от левица в България – и ако да, може ли тя да се роди наново, без да влачи трупа на старото?

Отговорът е парадоксален, но ясен.

Нуждата от левица никога не е била по-голяма.
Шансът тя да се роди никога не е бил по-труден.

Социалната почва съществува – политическият субект не

България днес е общество на:

работещи бедни;
разпадаща се средна класа;
пенсионери под линията на достойнството;
млади хора без перспектива;
обезлюдени региони и концентрирано богатство.

Това е класическа лява ситуация.

И въпреки това няма масова лява политическа сила.

Това означава само едно:
кризата не е в хората, а в представителството.

Първата истина: Новата Левица не може да бъде „реформирана БСП“

Това е болезнено, но неизбежно.

БСП носи прекалено много исторически компромиси,
прекалено много апаратна инерция,
прекалено много страх от радикалност.

Нова Левица не може да се роди като фракция, платформа или вътрешна опозиция.
Това е доказано многократно.

Тя може да се роди само извън,
дори в конфликт със старото.

Не с омраза.
С ясно разграничение.

Втората истина: Новата Левица трябва да започне от анализа, не от коалицията

Всички досегашни опити за „обединение вляво“ се провалиха, защото започваха от въпроса кой с кого, а не защо и срещу какво.

Истинската левица започва от ясен конфликтен анализ:

кой контролира икономиката;
кой определя цената на труда;
кой печели от кризите;
кой плаща сметката.

Без това всяка лява формация ще бъде поредната електорална конструкция, обречена на бързо изчерпване.

Третата истина: моралът трябва да предхожда програмата

Най-големият дефицит на днешната левица не е експертен.
Той е морален.

Хората не търсят съвършени програми.
Те търсят автентичност.

Нова Левица трябва да бъде готова:

да загуби избори, но да спечели доверие;
да бъде извън властта, но вътре в обществото;
да говори ясно, дори когато това носи обвинения.

Левицата не печели, когато е удобна.
Тя печели, когато е вярна.

Четвъртата истина: без суверенитет няма социална държава

Новата Левица трябва ясно да заяви:
социалната политика изисква икономически и политически суверенитет.

Това не е антиевропейска позиция.
Това е про-социална позиция.

Без контрол върху енергетиката,
без индустриална стратегия,
без право на собствен избор във външната политика,
социалната държава е илюзия.

Левицата трябва да върне държавата като инструмент на обществения интерес, а не като посредник на външни и вътрешни икономически елити.

Петата истина: лидерството трябва да бъде следствие, не начало

Всички досегашни проекти се провалиха, защото започваха от лицето, а не от съдържанието.

Нова Левица няма да се роди от „силен лидер“.
Тя ще роди лидер като резултат от обща визия.

Лидер, който не се страхува да бъде неприемлив.
Който не търси одобрение от студията.
Който говори ясно, дори когато това боли.

Реалистичният сценарий – бавен, труден, но възможен

Най-честната перспектива не е бърз пробив.
Тя е дълъг марш.

Първо – възстановяване на левия език.
После – възстановяване на левия анализ.
После – възстановяване на доверието.
И едва накрая – изборен резултат.

Това може да отнеме години.
Но алтернативата е още по-лоша – постоянно присъствие без смисъл.

БСП не е бъдещето на левицата.
Но крахът ѝ не означава края на лявата идея.

Напротив.

Той отваря пространство – болезнено, несигурно, но истинско – за нещо ново.

Въпросът вече не е дали левицата ще се възроди.
Въпросът е дали ще има смелостта да се роди наново, без да лъже себе си.

А това е въпрос не към партийните централи.
Това е въпрос към обществото.

Как може да изглежда една Нова Левица: рамка за смисъл, не за бърза победа

След всичко казано досега е ясно едно:
Нова Левица не може да бъде построена като проект, а като процес.

Тя няма да се роди на конгрес.
Няма да се появи чрез телевизионно лице.
Няма да се създаде чрез „обединение“ на вече изхабени структури.

Тя може да се роди само като връщане на смисъла в политиката.

Началото: възстановяване на езика

Първата и най-пренебрегвана битка е битката за езика.

Днес социалната болка в България е реална, но тя няма политически превод.
Говори се за инфлация, но не за ограбване чрез цени.
Говори се за дефицит, но не за неравенство.
Говори се за бюджет, но не за власт над ресурса.

Нова Левица трябва да върне думите на мястото им.

Да назовава експлоатацията като експлоатация.
Да говори за собственост, а не само за помощи.
Да върне конфликта в анализа – не като омраза, а като структура на реалността.

Без този език няма политика. Има ПР.

Социалният носител: кого представлява Новата Левица

Една от най-големите илюзии е, че левицата трябва да „говори на всички“.
Това е път към празнотата.

Нова Левица трябва ясно да знае кого защитава, дори това да я направи неудобна.

Тя не може да бъде партия на елитите.
Но и не бива да бъде носталгична секта.

Тя трябва да бъде гласът на работещите, на хората, които произвеждат стойност, но не контролират резултата от труда си.
На малките и средните производители, смачкани между монополи и администрация.
На младите семейства без перспектива.
На регионите, изоставени от държавата.

Това не е реторика.
Това е социален избор.

Първите каузи – малко, ясни, конфликтни

Нова Левица няма право да започва с „всичко“.
Тя трябва да започне с няколко каузи, които ясно я отличават.

Не „по-добро управление“.
А различна посока.

Каузи, които влизат в сблъсък с интереси.
Каузи, които имат цена.
Каузи, които показват кой е отсреща.

Без конфликт няма лява политика.
Без цена няма доверие.

Държавата – върната отново като инструмент

Най-голямата подмяна на прехода беше превръщането на държавата в нощен пазач и разпределител на кризи.

Нова Левица трябва да върне държавата като активен играч –
в индустрията,
в енергетиката,
в инфраструктурата,
в регионалното развитие.

Не като бюрокрация.
А като колективна воля.

Това изисква смелост да се говори срещу догмите.
И готовност да се понасят удари.

Организацията – не апарат, а общност

Една от най-големите грешки на старата левица беше култът към апарата.

Нова Левица не може да бъде изградена като вертикала за контрол.
Тя трябва да бъде хоризонтална общност, която постепенно изгражда доверие.

По-малко началници.
Повече смисъл.
По-малко дисциплина.
Повече убеждение.

Това прави пътя по-бавен.
Но и по-истински.

Лидерството – изпитание, не привилегия

Най-важното:
Новата Левица няма право на удобни лидери.

Лидерът няма да бъде този, който се харесва най-много.
А този, който издържа най-дълго.

Който не се продава за участие.
Който не бяга от конфликт.
Който не сменя езика според аудиторията.

Лидерът в Новата Левица няма да бъде спасител.
Той ще бъде носител на тежест.

Последната и най-трудна истина

Нова Левица няма гаранция за успех.
Няма гаранция, че ще влезе в парламент.
Няма гаранция, че ще оцелее.

Но има нещо по-важно от гаранцията за власт.

Има шанс за честност.

А без честност левицата няма бъдеще.
С нея – има поне смисъл да се опита.

България без левица: цената, която плаща обществото

Има една опасна илюзия, която все по-често се повтаря:
„Левицата е в криза, но животът продължава.“

Да, животът продължава.
Но обществото се разпада.

Левицата не е просто една от многото политически опции.
Тя е структурен елемент на демокрацията.
Когато тя изчезне, не се освобождава пространство – образува се вакуум.
А вакуумът в политиката винаги се запълва от по-груби сили.

Когато няма левица, социалният конфликт не изчезва – той се изражда

Социалното неравенство не се нуждае от левица, за да съществува.
То се нуждае от левица, за да бъде осмислено и овладяно.

В България днес конфликтът между труд и капитал е реален, но без политически превод.
И когато няма левица, която да го назове, се случват три неща:

гневът се деполитизира и се превръща в апатия;
болката се приватизира и се преживява като личен провал;
несправедливостта се нормализира.

Това е най-голямата победа на системата.

Не когато хората я защитават.
А когато спрат да вярват, че може да бъде променена.

Дясното без ляво става безконтролно

Дясното мислене – в икономиката и политиката – има една естествена тенденция:
да разширява властта на капитала, докато някой не я спре.

Левицата е този исторически спирач.
Не като морален съдник, а като политическа сила.

Когато тази спирачка изчезне:

пазарът се превръща в оправдание за всичко;
социалната държава – в „разход“;
трудът – в „гъвкав ресурс“;
бедността – в лична вина.

Без ляво противодействие дясното няма причина да бъде социално отговорно.
То просто следва собствената си логика.

Национализмът като сурогат на социалната защита

Когато левицата отсъства, социалният гняв търси друг израз.
Историята е безпощадно ясна:
този израз често е грубият национализъм.

Не патриотизмът.
А неговата изкривена форма –
обясняваща бедността с „врагове“,
социалния срив с „предатели“,
липсата на перспектива с „чужди влияния“.

Това не решава нито един социален проблем.
Но дава илюзия за идентичност, когато икономическата сигурност липсва.

Левицата е единствената сила, която може да съчетае социална справедливост и национално достойнство, без да изпада в ксенофобия или подчинение.

Демокрацията без левица става процедурна

Една от най-незабележимите, но най-опасни последици е обезсмислянето на демокрацията.

Когато няма реален избор между различни социални модели,
изборите се превръщат в ротация на елити, а не в смяна на посока.

Хората гласуват все по-малко не защото са апатични по природа,
а защото интуитивно усещат, че нищо съществено не зависи от тях.

Левицата е тази, която превръща демокрацията от процедура в инструмент за промяна.
Без нея остава само ритуалът.

България като периферия – окончателно

В отсъствието на лява визия България се фиксира в ролята си на евтина периферия:

евтин труд;
евтини ресурси;
евтини хора.

Без левица няма кой да постави под въпрос тази роля.
Няма кой да каже, че достойнството има икономическо измерение.
Че развитието не е просто растеж на БВП, а разпределение на плодовете от него.

Най-тежката последица: загубата на бъдеще

Общество без левица е общество без колективна надежда.
Остават само индивидуални стратегии за оцеляване.

Емиграция.
Приспособяване.
Мълчание.

Това е тиха катастрофа.
Не се случва с взрив.
Случва се с изтичане.

След тази картина остава последният, най-труден въпрос:
има ли воля за обрат – не в партиите, а в самото общество?

Последният шанс: левицата като движение на смисъла, не като партия по навик

В историята на идеите има моменти, в които въпросът вече не е „как“, а „дали“.
Днешната ситуация на левицата в България е именно такава.

След разпада на БСП като носител на смисъл, след институционалното изчерпване, след моралното обезсилване, няма повече време за козметика.
Няма място за нови абревиатури със старо съдържание.
Няма обществено търпение за „още един проект“.

И точно тук се появява парадоксът:

Левицата може да се възроди само ако престане да мисли себе си първо като партия.

Първата предпоставка: възстановяване на интелектуалното ядро

Всяка истинска левица започва не от избори, а от мисъл.
От хора, които са готови да анализират системата, а не да я обслужват.
От интелектуалци, икономисти, социолози, философи, синдикални дейци, които не търсят пост, а истина.

Българската левица загуби това ядро, когато го прогони с апаратна посредственост.
Новото ядро няма да се върне в партия по покана.
То ще се появи само ако има пространство за свобода и конфликт на идеи.

Без това левицата ще остане без мозък – дори да има тяло.

Втората предпоставка: връзка с реалния социален живот

Най-голямата илюзия на последните години беше, че политиката може да се прави от студиото.

Истинската левица се ражда:

на работното място;
в синдикалния спор;
в малкия град;
в периферията;
в реалния конфликт между труд и власт.

Без тази връзка всяка „лява“ формация ще бъде говореща глава без тяло.

Левицата не трябва да „представлява“ хората.
Тя трябва да израства от тях.

Третата предпоставка: отказ от страха

Може би най-тежкото наследство на старата левица е страхът:

страх да не бъде обвинена;
страх да не бъде изолирана;
страх да не бъде наречена „радикална“.

Но левицата винаги е била радикална –
в анализа, не в езика на омразата.

Без готовност да бъде неприемлива за статуквото,
тя няма шанс да бъде приемлива за обществото.

Четвъртата предпоставка: нов морален код

Най-голямата умора на хората не е от бедността.
Тя е от лицемерието.

Нова левица няма право на:

двойни стандарти;
задкулисни договорки;
участие „за стабилност“;
оправдания за предателства.

Тя ще бъде малка, слаба и уязвима в началото.
Но ако е честна, ще бъде жива.

Партията идва последна

Това е може би най-трудното за приемане:

партията трябва да бъде резултат, не начало.

Първо – общност.
После – движение.
После – политическа форма.

Обратният ред е сигурен път към повторение на катастрофата.

Последните думи – без илюзии, но с отговорност

Истината е жестока:
възможно е Новата Левица никога да не се роди.
Възможно е България да продължи да съществува без реална лява сила.

Но тогава цената ще бъде платена не от партиите,
а от обществото –
чрез бедност без глас,
чрез гняв без посока,
чрез демокрация без избор.

И тук идва последният, най-важен извод:

Левицата не умира, когато губи избори.
Тя умира, когато престане да бъде нужна.

Днес тя е нужна повече от всякога.
Въпросът е дали ще се намерят хора,
които да имат смелостта да я изрекат наново –
не като носталгия,
не като марка,
а като истина за нашето време.