/Поглед.инфо/ Последните седмици не бяха просто политическа турбуленция, а момент на разголване – на интереси, страхове и зависимости. Този анализ търси причините под повърхността: кой печели, кой губи и защо кризата не е нито „руска“, нито „американска“, а дълбоко българска.

България не избухна. Тя се умори.

Най-голямата грешка, която може да се направи при анализа на последните седмици, е да се търси „моментът, в който всичко започна“. Такъв момент няма. Има натрупване, има изтощение, има прекрачване на прага, след което системата започва да се разпада сама, без да е нужен външен тласък.

Това, което видяхме по улиците, не беше класически протест. Нямаше една доминираща кауза, нямаше един лидер, нямаше и ясното усещане за „революционен момент“. Имаше нещо по-опасно за всяка власт – хладна загуба на доверие. Онзи тип недоверие, което не крещи постоянно, но вече не вярва на нищо, което му се казва от институциите.

Бюджетът, данъците, социалните мерки – всичко това беше само повърхността. Истинската тема беше много по-дълбока и много по-стара: убеждението, че държавата функционира в полза на определени мрежи, а не на обществото като цяло. Когато това убеждение се втвърди, всяка управленска стъпка започва да се възприема като провокация, дори и когато по отделни параметри е защитима.

Точно затова оставката не беше шок. Тя беше закъсняло признание, че властта е изгубила онова, което не може да се компенсира с парламентарна аритметика – моралния минимум на легитимност. В този смисъл кабинетът не беше „свален“. Той се оказа сам, а сама власт в България рядко оцелява.

И тук трябва да се каже нещо важно и непопулярно:
тази криза не започна с конкретното правителство и няма да приключи с неговата оставка. Тя е структурна. Тя е резултат от години на отложени решения, симулирани реформи и постоянен опит да се „изкара мандатът“, вместо да се променят правилата на играта.

Протестът не е заговор. Заговор е удобното обяснение.

В българския публичен разговор винаги идва един и същ въпрос, изричан с подозрение и почти с облекчение:
„Добре, а кой стои зад това?“

Този въпрос рядко търси истина. Той търси успокоение. Защото ако зад протестите стои някой друг – Русия, САЩ, някоя партия, някакъв център – тогава обществото не носи отговорност. Тогава не сме ние. Тогава проблемът е външен.

Истината е по-неприятна.

Да, политически сили се включиха. Да, опозиционни формации – най-вече ПП–ДБ – се опитаха да структурират недоволството, да му дадат посока, да го превърнат в политически капитал. Това е нормално и дори неизбежно. Всяка демокрация функционира така – улицата поражда енергия, партиите се опитват да я овладеят.

Но това не означава, че те са създали самия протест.

Същевременно е вярно и обратното: протестът не беше чисто „спонтанен“ в романтичния смисъл на думата. В него имаше организация, логистика, комуникация, медийно усилване. Това обаче не е доказателство за заговор, а за зрялост на гражданското недоволство, което вече не разчита само на импулс.

Най-важното е друго:
ако тези протести бяха изцяло партиен продукт, те щяха да се изчерпят много по-бързо. Ако бяха външна операция, щяха да имат много по-ясна геополитическа линия. А те нямаха.

Те имаха една постоянна, повтаряща се тема, която прорязваше всички лозунги и послания:
че държавата е превърната в инструмент, а не в арбитър;
че правото е селективно;
че изборите се приемат като формалност, а не като суверенен акт.

Това не е руски наратив.
Това не е американски наратив.
Това е българският разказ за българската държава.

Тук протестът вече не е само вътрешна тема. В този момент той се сблъсква с нещо много по-голямо от конкретното правителство – със стратегическия хоризонт на държавата. Защото едно е да искаш промяна, когато времето е разтегливо. Съвсем друго е да я поискаш, когато над страната виси конкретна дата, конкретен ангажимент и конкретна външна рамка. Името на тази рамка е еврозоната. Именно тя превърна кризата от политическа в системна.

Еврозоната като страх, не като валута

Еврозоната в българския дебат почти никога не е била икономическа тема. Тя винаги е била психологическа. В нея се проектират страхове, комплекси, очаквания за спасение и подозрения за измама. Затова и моментът, в който страната реално се доближи до влизането си в нея, не донесе усещане за стабилност, а точно обратното – изостри всички напрежения, които дотогава можеха да бъдат отлагани.

Еврозоната не променя само парите в джоба. Тя променя начина, по който държавата се наблюдава – отвън и отвътре. Тя изисква дисциплина, предвидимост, институционална зрялост. А когато една система усеща, че тези качества ѝ липсват, реакцията не е ентусиазъм, а съпротива. Понякога тиха, понякога истерична, понякога маскирана като „грижа за народа“.

Точно това направи еврозоната толкова опасен ускорител на кризата. Тя превърна вътрешните слабости в спешен проблем. Всяка нестабилност започна да изглежда като риск за „националния интерес“. Всеки протест – като заплаха за „стратегическата цел“. Всеки разговор за корупция – като „удар по държавата в неподходящ момент“.

Но истината е по-цинична:
еврозоната не създаде кризата, тя просто премахна възможността тя да бъде прикривана.

И тук се появи първият голям разлом между политическите играчи. За едни еврозоната е шанс да се бетонира статуквото под лозунга „нямаме време за сътресения“. За други тя е последният момент, в който системата може да бъде принудена да се реформира, защото след това рамките ще станат още по-твърди.

Затова кризата около бюджета, около доверието, около правосъдието избухна именно сега. Не защото някой реши така, а защото часовникът започна да тиктака прекалено силно, за да бъде игнориран.

Но еврозоната е само сцената, не актьорът. Когато напрежението се покачи до такава степен, българският рефлекс неизбежно търси външни обяснения. Тогава разговорът се измества – от въпроса „какво не работи вътре“ към въпроса „кой ни натиска отвън“. И тук на сцената се появяват големите имена: Русия и САЩ. Не като реални режисьори, а като удобни обяснителни фигури, зад които често крием собствената си отговорност.

Русия, САЩ и голямата българска илюзия

В подобни моменти българската политика по навик започва да търси външния виновник. Това е удобно и исторически обяснимо. Малките държави често разказват кризите си през големите сили. Така вътрешната отговорност се разтваря в геополитиката.

Но ако погледнем хладно, без лозунги, ще видим нещо различно.

Русия няма нужда да „организира“ антикорупционни протести в България. Това не е нейната тема. Нейното влияние традиционно минава през енергетика, културни наративи, историческа памет и информационна среда. Тези канали съществуват, те са реални, но те не обясняват протест, чиято централна ос е честността на изборите и независимостта на правосъдието.

От другата страна САЩ и по-широко – Западът – действат по съвсем различен начин. Техният натиск не е уличен, а институционален. Санкции, доклади, изисквания за върховенство на правото, индикатори за корупция. Това също влияе на вътрешния климат, но не създава масово недоволство от нищото. То по-скоро дава легитимация на вече съществуващи подозрения.

Истинският проблем е не в това дали някой „дърпа конците“, а в това, че българската държава остави толкова много конци видими, че обществото започна да ги разпознава само. И когато това се случи, външните сили стават второстепенни. Водещ става въпросът: „Защо ние допуснахме това?“

В този смисъл България в момента не е разкъсвана между Москва и Вашингтон. Тя е разкъсвана между желанието да запази удобния си модел и необходимостта да го промени, за да оцелее в новата среда.

Геополитическите внушения обаче бързо се сблъскват с конкретиката. А най-конкретната тема, в която външната политика и вътрешният страх се срещнаха, беше тази за руските активи. Там абстрактните лозунги за „цивилизационен избор“ се разпаднаха и остана голата държавна логика – предпазлива, колеблива и дълбоко наясно със собствените си слабости.

Руските активи и българският инстинкт за предпазливост

Гласуването и позиционирането на България по темата за руските активи беше представено от някои като геополитически сигнал. В действителност то беше много по-българско, отколкото геополитическо.

Българската държава реагира не като идеолог, а като институция с нисък праг на риск. Въпросът за конфискацията на замразени активи не е морален, а правен и финансов. Той отваря врати към прецеденти, които могат да се върнат като бумеранг – през международни съдилища, през инвеститорско доверие, през статута на финансовите центрове.

За страна, която се готви да влезе в еврозоната и която страда от хронична нестабилност, подобен риск изглежда излишен. Това не е защита на Русия. Това е защита от собствената уязвимост.

И тук българската позиция беше логична, макар и непопулярна: „да, солидарност, но в рамките на правото“. Това е позиция на държава, която знае, че не може да си позволи лукса на авантюризма. Особено в момент, когато вътрешната ѝ сцена е разклатена.

Парадоксът е, че точно тази предпазливост беше използвана вътрешнополитически като доказателство за „скрити зависимости“. В действителност тя показва не зависимост, а липса на самочувствие. България не се чувства достатъчно силна, за да бъде фронтова линия. И това е част от проблема.

След като геополитическата мъгла се разсее, остава най-неудобният въпрос – не за принципите, а за интересите. Защото кризите в България рядко се решават на ниво идеи. Те се решават на ниво печалби и загуби. И ако искаме да разберем накъде ще тръгне страната, трябва да видим не какво казват играчите, а какво реално рискуват и какво се опитват да запазят.

Матрицата на интересите – разказ за печалби и страхове

Ако погледнем политическите играчи не през лозунгите им, а през поведението им, картината става по-ясна и по-мрачна.

ГЕРБ гледа на кризата като на доказателство, че всяка рязка промяна води до хаос. В този разказ стабилността е върховна ценност, а протестът – риск. Колкото по-уморено стане обществото, толкова по-привлекателен става аргументът „ние поне знаем как се управлява“. Затова за тях времето работи – особено ако протестната енергия се разпилее.

ПП–ДБ виждат в кризата последен шанс да превърнат моралния разказ в институционална реалност. Те залагат на това, че обществото вече не търси компромиси, а промяна на правилата. Рискът им е очевиден – ако бъдат възприети като поредната партия, която използва улицата, магията се губи. Ако не успеят да покажат резултат, разочарованието ще бъде двойно.

„Възраждане“ печели от всеки момент на хаос. Колкото по-недоверчиво и уплашено е обществото, толкова по-силно звучи суверенисткият и антисистемен език. За тях еврозоната, санкциите, външният натиск са идеален фон. Те не носят отговорност за стабилност, те живеят от съпротивата.

ДПС-структурите традиционно се чувстват най-добре в мътна вода. Фрагментиран парламент, сложна аритметика, нужда от „баланс“ – това са условията, в които скритото влияние става решаващо. Истинска реформа на регулаторите и правосъдието би била екзистенциален риск за този модел.

Президентската институция се оказва в позната, но опасна роля – на арбитър чрез служебната власт. Колкото по-дълго продължи нестабилността, толкова по-голямо става нейното значение. Но и толкова по-голям става рискът тя да бъде обвинена, че поддържа хаоса.

Бизнесът, разнороден и често противоречив, иска едно: предвидимост. Част от него печели от статуквото, друга част вижда шанс в нови правила. Всички обаче се страхуват от продължителна нестабилност в момент на валутен преход.

Когато всички интереси се сблъскат в един и същи момент, системата влиза в състояние на привидна неподвижност. Това е най-опасното състояние – не бурята, а затишието след нея. Именно там се решава дали кризата е била предупреждение или просто епизод. И точно оттук започва истинският въпрос за следващите месеци.

България отново е на кръстопът. Но кръстопътят вече е тесен.

Тази криза няма да бъде решена с оставка. Нито с избори сами по себе си. Тя ще бъде решена или чрез промяна на модела, или чрез неговото по-добро прикриване.

Протестът показа, че търпението е изчерпано. Властта показа, че системата няма имунитет. Еврозоната показа, че времето за отлагане свършва.

Остава един въпрос, от който всички бягат:
ще използваме ли този момент, за да направим държавата по-справедлива, или просто ще я направим по-тиха?