Физическата реалност на "Пустинята на Нептун"
Разстоянието между HD 176071 b и нейната майчина звезда е едва 2,4 милиона километра. За сравнение, Меркурий се върти около Слънцето на разстояние от близо 58 милиона километра. При HD 176071 b цялата година – пълната обиколка по орбитата – изтича за 14 часа. На подобна адска близост гравитационното поле на звездата вече не е просто нишка, която държи планетата на каишка, а грамадна месомелачка.
Приливните сили при такова разстояние са толкова гигантски, че непрекъснато деформират самото тяло на планетата, генерирайки вътрешно триене и колосално количество топлина. Нещо повече, гравитационният въртящ момент бавно, но неизбежно изпомпва ъгловия момент от орбитата. С всяко завъртане радиусът на орбитата се свива. Това не е стабилна система, това е бавна, спираловидна траектория към неизбежно поглъщане.
Още по-сериозната пробойна в класическата теория обаче е свързана с така наречената „Пустиня на Нептун“. В астрофизиката с този термин се означава онази специфична зона в близост до дадена звезда, където планети с размери и маса, близки до тези на Нептун, просто липсват. Причината е фотоизпарението: ултравиолетовото и рентгеновото излъчване на младата звезда издухва леката газова и водна обвивка на всяка близка планета за броени милиони години, превръщайки я в оголено, запечено скалисто ядро.
Според съществуващите компютърни модели HD 176071 b отдавна трябваше да е загубила своята водна обвивка. Фактът, че тя все още притежава толкова плътна атмосфера и висок процент водна маса, означава едно от две неща: или изчисленията ни за скоростта на фотоизпарение са погрешни, или планетата е мигрирала от външните, по-студени слоеве на системата съвсем наскоро по космическите стандарти.
Сравнението между архивните записи на космическия телескоп „Кеплер“ и новите данни от спътника TESS показа странно фазово изместване в светлоотразителната способност на планетата. Както отбелязва Силвен Бретон от Италианския национален институт по астрофизика, изследователите не наблюдават статичен обект, а жива, динамична атмосфера. На границата между вечния ден и вечната нощ, където температурите спадат рязко, се образуват плътни, силно отразяващи облаци от прегрята пара и екзотични съединения, които постоянно преразпределят топлината.
Историята на космическите изследвания е пълна с подобни примери, при които един-единствен аномален обект разбива спретнати научни модели. Подобно на първите анализи на океанското дъно на Земята, които напълно преобърнаха геологията през миналия век, открития като това показва колко малко знаем за реалното разпределение на материята извън нашата Слънчева система.
Вместо да се опитваме да натъпчем HD 176071 b в съществуващите шаблони, вероятно е време да признаем, че нашите каталози са дълбоко изкривени от ограниченията на оборудването ни. Термодинамиката и приливната механика на подобни екстремни светове тепърва престои да бъдат пренаписани, а междувременно водната планета продължава своя 14-часов поход към звездата, която рано или късно ще я унищожи.
