Саксония-Анхалт вече не е същата политическа провинция
Резултатът от изборите в Саксония-Анхалт трудно може да бъде описан като поредния успех на „Алтернатива за Германия“ в източната част на страната. Разликата този път е в мащаба. При резултат около 44 процента AfD вече не стои в периферията на партийната система и не може убедително да бъде обяснявана само като формация, която събира протестния вот. Тя се оказа близо до подкрепата на всеки втори гласувал и остави Християндемократическия съюз на огромна дистанция зад себе си.
Самите числа показват колко голяма е промяната. На изборите през 2021 г. CDU спечели Саксония-Анхалт с 37,1 процента, докато AfD остана втора с 20,8 процента. Пет години по-късно съотношението практически се е преобърнало. AfD повече от удвоява резултата си, а християндемократите губят приблизително половината от тогавашната си подкрепа.
Това не е обикновено преливане на няколко процента между две партии. Избирателната йерархия в провинцията е променена.
CDU дълго време можеше да претендира, че представлява естествения център на политическата система в Саксония-Анхалт. Останалите партии се разполагаха спрямо този център, а AfD беше силният, но изолиран противник вдясно. След изборите от 6 септември подобно описание вече трудно отговаря на действителността. Партията, която системата третира като периферна и неприемлива за коалиционно партньорство, е станала най-голямата политическа сила с преднина, която не позволява резултатът да бъде представен като случайност.
От 20,8 до около 44 процента
Пет години са сравнително кратък период за подобно пренареждане на стабилна европейска партийна система. През 2021 г. CDU водеше пред AfD с повече от шестнадесет процентни пункта. Сега AfD води пред CDU с над двадесет пункта. Разместването между двете партии е огромно и показва не само растеж на едната, а загуба на способността на другата да задържа значителна част от традиционния си електорат.
Точно тук възниква проблемът за германския политически център. Години наред стратегията спрямо AfD се основаваше на предположението, че политическата изолация ще ограничи партията. Християндемократите отказваха коалиция с нея, останалите парламентарни сили поддържаха същата линия, а т.нар. Brandmauer — защитната стена — постепенно се превърна в един от основните принципи на германската партийна политика.
Тази стратегия работи сравнително лесно, когато изолираната партия получава 10 или 15 процента. Работи и при 20 процента, макар че тогава коалиционните конструкции стават по-сложни. При 44 процента политическата аритметика започва да работи по друг начин.
В Саксония-Анхалт вече не става дума за изолиране на сравнително малка партия. За да бъде оставена AfD извън изпълнителната власт, останалите политически сили трябва да намерят начин да превърнат своето съвкупно парламентарно представителство в работещо мнозинство. Сред тях има партии с несъвместими позиции по редица въпроси и с избиратели, които трудно биха приели безусловно сътрудничество помежду им.
Затова изборите поставят CDU пред особено неприятен проблем. Партията може да запази достъпа си до управлението само ако намери подкрепа извън собственото си политическо пространство, докато победителят остава в опозиция. От гледна точка на парламентарните правила подобна конструкция е напълно легитимна. Политическата ѝ цена обаче може да се окаже висока.
Сривът на CDU е толкова важен, колкото победата на AfD
Ако гледаме единствено 44-те процента на AfD, ще пропуснем половината от случилото се. Резултатът на CDU е второто голямо събитие на тези избори.
Християндемократите не просто губят първото място. Те губят позицията на партия, около която естествено се изгражда управлението на провинцията. Разстоянието между първата и втората политическа сила вече е толкова голямо, че традиционното понятие за „основен конкурент“ започва да звучи условно.
Това има значение и извън Магдебург. Федералното ръководство на CDU не може удобно да отдели резултата от политиката в Берлин. Данните от изборния ден показват силно недоволство от федералното управление и изключително слаба оценка за канцлера Фридрих Мерц сред избирателите в провинцията. За значителна част от тях местният вот е бил и възможност да дадат оценка на националната политика.
Саксония-Анхалт показва колко ограничена може да стане стратегията на CDU да се противопоставя едновременно на AfD и да разчита, че самата политическа изолация ще спре нейния растеж. Избирателят очевидно не е възприел Brandmauer като достатъчен аргумент да остане при християндемократите. Част от него е направила точно обратния избор.
Ако подобна тенденция се запази и в други източни провинции, CDU ще бъде изправена пред противоречие, което няма лесно организационно решение. Колкото повече расте AfD, толкова повече партньори са необходими на останалите партии за изграждането на мнозинство без нея. Колкото по-разнородни стават тези мнозинства, толкова по-лесно AfD може да ги представя пред своите избиратели като съюз на целия политически елит срещу първата партия.
Това вече не е въпрос на политическа реторика. То произтича от числата.
Вотът за AfD излезе от старите си граници
Дълго време подкрепата за AfD се обясняваше с няколко сравнително удобни категории: протестен вот, недоволство от миграцията, по-слабо икономически развити райони, мъжки електорат, разочаровани избиратели от бившата ГДР. Част от тези фактори продължават да имат значение, но резултатът в Саксония-Анхалт показва, че те вече не са достатъчни.
При около 44 процента една партия не може да бъде затворена в тясна социална група. Тя трябва да получава гласове от различни възрасти, професии и населени места. Данните от изборните анализи показват точно такова разширяване на електоралната основа на AfD.
Това променя характера на политическия проблем.
Протестната партия може да бъде очаквана да отслабне, когато причината за протеста изчезне или когато избирателят реши да даде нов шанс на традиционна политическа сила. Масовата партия изгражда по-трайна идентификация. Част от нейните избиратели вече не казват просто „гласувам за тях, защото съм ядосан“. Те започват да казват „това е моята партия“.
Границата между двете състояния не може да бъде измерена с един избор. Саксония-Анхалт обаче показва, че AfD е значително по-близо до второто, отколкото беше преди пет години.
Особено съществен е резултатът сред по-младите избиратели. Старото обяснение, че подкрепата за радикално различна политика на Изток е главно наследство от поколението, живяло в ГДР и преживяло болезнения преход след обединението, постепенно губи убедителност. Част от хората, които днес гласуват за AfD, са родени след германското обединение. Те нямат личен спомен нито от ГДР, нито от 1990 г. Тяхното недоволство е породено от сегашна Германия. Това е много по-труден проблем за Берлин.
Източна Германия не приема ролята на политическо отклонение
Разликата между западните и източните провинции остава една от най-недооценяваните линии в германската политика. Тридесет и шест години след обединението икономическите, демографските и културните последствия от прехода не са изчезнали напълно.
Саксония-Анхалт загуби значителна част от населението си след 1990 г. Млади хора напускаха малките градове и селските райони. Цели индустриални структури бяха разрушени или преобразувани. Доходите постепенно се сближаваха със западните, но различията в натрупаното богатство, собствеността и демографската структура останаха.
Този исторически фон не обяснява автоматично гласа за AfD. Той обяснява защо политическите послания за сигурност, национален суверенитет, миграция, енергийни разходи и отношенията с Русия могат да бъдат възприемани различно в Магдебург, Хале или малките градове на провинцията, отколкото в Хамбург или Кьолн.
В източната част на Германия има и по-слаба емоционална привързаност към традиционните западногермански партии. CDU, SPD, Зелените и FDP не разполагат със същата историческа дълбочина на партийна лоялност, каквато имат в части от Западна Германия. Това прави политическите пренареждания по-бързи и понякога много по-резки. Резултатът от 6 септември вече не позволява тези различия да бъдат разглеждани като временна особеност, която постепенно ще изчезне.
Изборите се превърнаха във вот и за федералната политика
Провинциалните избори винаги имат местна логика. Този път националният пласт е твърде силен, за да бъде отделен.
Недоволството от Берлин, икономическата несигурност, миграцията, цените на енергията, отношението към войната в Украйна и общото усещане за посоката на Германия са се наслагвали върху местните теми. AfD успя да събере различните форми на недоволство в един политически вот.
При това избирателят не е бил изправен пред неизвестна партия. AfD вече има дълга парламентарна история, нейни представители присъстват постоянно в германските медии, а позициите ѝ са известни. Обяснението, че огромният резултат е породен от моментен емоционален изблик, следователно изглежда недостатъчно.
Близо 44 процента са направили избор след години на публични спорове около тази партия. Това придава различна тежест на резултата.
Германският политически център може да продължи да отказва коалиционно взаимодействие с AfD. Това е решение на самите партии и техните ръководства. Не може обаче да бъде пренебрегнат въпросът как тази стратегия влияе върху поведението на милиони избиратели, когато вместо да намалява подкрепата за изолираната партия, тя продължава да расте. Саксония-Анхалт дава първия особено остър пример за този проблем.
AfD още не е получила сигурно самостоятелно мнозинство. Разликата между победата на изборите и получаването на властта остава решаваща. Няколко депутатски места могат да определят дали Улрих Зигмунд ще има възможност да състави правителство или партия с около 44 процента ще остане в опозиция.
Математиката на тези няколко места е необичайно сложна. В нея влизат петпроцентната бариера, резултатът на BSW, броят на отпадналите гласове, окончателният размер на Landtag-а и възможните парламентарни мнозинства.
До този въпрос ще стигнем отделно. Преди него трябва да разберем защо почти половината от гласувалите в една германска провинция избраха партията, която останалата политическа система години наред се опитва да изолира. Там е същинската причина Саксония-Анхалт да бъде много повече от регионален избор.
Защо германският Изток гласува различно
Резултатът в Саксония-Анхалт няма да бъде разбран, ако бъде сведен до миграцията, войната в Украйна или непопулярността на федералното правителство. Всеки от тези фактори има значение, но зад тях стои по-дълъг процес. Политическото раздалечаване между източната и западната част на Германия не започна с AfD. Партията намери вече съществуваща обществена среда, в която недоверието към институциите, отношението към Берлин и оценката за последните три десетилетия се различават чувствително от тези в значителна част от западните провинции.
Саксония-Анхалт е подходящо място, където това може да се види особено ясно. Провинцията преживя след обединението едновременно деиндустриализация, загуба на население, изтичане на млади хора и продължителна промяна на социалната структура. Германия инвестира огромни средства в модернизацията на източните провинции. Инфраструктурата беше обновена, производителността нарасна, жизненото равнище се повиши. Материалното сближаване обаче не заличи начина, по който част от населението преживя самия преход.
Обединение, което за едни беше и загуба
След 1990 г. икономическата система на бившата ГДР беше преобразувана с изключителна скорост. Предприятия изчезнаха, други бяха приватизирани, цели професионални биографии загубиха стойността, която имаха само няколко години по-рано. Хора, които са имали сигурна работа и определено обществено положение, трябваше да започнат отначало в система, чиито правила не са участвали в създаването.
За младото поколение това вече е история. За родителите и особено за бабите и дядовците му е личен опит.
Саксония-Анхалт беше сред провинциите, които понесоха тежко демографските последствия. Между началото на 90-те години и днес населението намаля с около една пета. В някои райони загубата е значително по-голяма. Заминаването на млади и квалифицирани хора на запад промени малките градове и селските общини не само икономически. То промени възрастовата структура, местния бизнес, училищата, обществените услуги и усещането за перспектива.
Човек може да живее в обновен град, да кара по по-добър път и едновременно да вижда, че децата му са заминали за Хамбург, Мюнхен или Франкфурт. Статистическото сближаване и личното усещане за загуба не са едно и също. Това има политически последствия.
В част от Източна Германия се натрупа убеждението, че след обединението от хората там се е очаквало преди всичко да се приспособят. Институциите идват от Запада, икономическият модел идва от Запада, политическите партии са организирани по западногермански образец, значителна част от управленските и академичните елити в първите десетилетия след 1990 г. също идват от старите федерални провинции.
Това не означава масова носталгия по ГДР. Подобно обяснение би било прекалено удобно и фактически неточно. Става дума за паметта на общество, което е преживяло не просто смяна на политически режим, а почти пълна подмяна на институционалния свят около себе си. AfD се научи да говори на тази памет.
Разликата вече се предава на поколение, което не помни ГДР
Един от най-слабите аргументи при обясняването на възхода на AfD е, че източногерманците все още не са преодолели наследството на социализма. Ако това беше достатъчно обяснение, разликата между Изтока и Запада би трябвало постепенно да намалява с всяко следващо поколение.
Изборните резултати показват по-сложна картина. Сред избирателите на AfD вече има много хора, родени след падането на Берлинската стена. Те не са работили в предприятията на ГДР, не са били членове на нейните организации и не са преживели лично политическия режим преди 1989 г. Част от тях са израснали в напълно обединена Германия и въпреки това възприемат политическата система по различен начин от връстниците си в западните провинции.
Това означава, че източногерманската специфика вече не се възпроизвежда единствено чрез личния спомен. Тя се предава чрез семейството, местната среда, икономическите различия и усещането за мястото на региона в страната.
Млад човек в малък град в Саксония-Анхалт не е необходимо да изпитва носталгия към ГДР, за да вижда, че възможностите пред него са различни от тези пред негов връстник в Мюнхен. Не е необходимо да познава историята на Treuhandanstalt, за да знае, че голяма част от икономическите централи, медийните структури и водещите институции на страната са разположени другаде. Политическата идентичност може да надживее историческата причина, която първоначално я е породила.
Икономиката отново се превърна в политически въпрос
Дълго време германският икономически модел успяваше да смекчава регионалните различия чрез растеж, сравнително висока заетост, стабилни социални системи и евтина енергия. Последните години разклатиха част от тези предпоставки.
Германската индустрия преминава през труден период. Цената на енергията, конкуренцията от Китай и Съединените щати, автомобилната трансформация, слабият икономически растеж и несигурността около бъдещето на редица производства се усещат особено силно в региони, където индустриалната работа има голямо значение.
Саксония-Анхалт има химическа промишленост, машиностроене, хранително производство и енергийно интензивни предприятия. Районът около Лойна и химическият триъгълник са част от индустриалната история на провинцията. Когато енергията поскъпва и предприятията започнат да обсъждат ограничаване на производството, това не се възприема като абстрактен спор за макроикономически показатели.
Германската енергийна политика има особено политическо значение на Изток. Прекратяването на голяма част от енергийните отношения с Русия след началото на войната в Украйна беше възприето от федералното правителство като въпрос на стратегическа сигурност и външнополитическа ориентация. AfD го представя като икономически удар, който Германия е нанесла върху собствената си индустрия.
Тази интерпретация намира по-благоприятна среда в източните провинции. Отношението към Русия там традиционно е различно. Причините са исторически, икономически и биографични. По-възрастните поколения имат различен личен опит със Съветския съюз, а след 1990 г. част от бизнеса в Източна Германия разви връзки с руския пазар. Войната в Украйна промени радикално официалната германска политика, но не унифицира обществените нагласи.
AfD използва тази разлика последователно. Партията настоява за промяна на санкционната политика и за възстановяване на икономическите отношения с Русия. За нейните противници това е доказателство за неприемлива близост до Москва. За част от избирателите в Саксония-Анхалт същата позиция се възприема като защита на германски икономически интерес. Разликата между двете оценки е политически огромна.
Миграцията има по-голямо значение от броя на мигрантите
Съществува привидно противоречие. Някои от районите с висока подкрепа за AfD нямат най-голям дял на чужденци в Германия. Ако отношението към миграцията зависеше единствено от непосредствения контакт с мигранти, подобна география би била трудно обяснима.
За част от избирателите въпросът е свързан с друго — способността на държавата да определя правилата. След миграционната криза от 2015–2016 г. спорът в Германия постепенно се премести от хуманитарната страна към контрола върху границите, убежището, депортациите, интеграцията, престъпността и разходите на социалната система. AfD превърна тези теми в постоянна част от политическата си идентичност много преди традиционните партии да започнат да използват значително по-твърд език по миграционната политика.
Това даде на партията предимство. Когато CDU по-късно започна да настоява за по-строг контрол, избирателят, който поставя миграцията сред основните си проблеми, вече имаше партия, която от години говореше същото без колебание.
Опитът да бъде победена AfD чрез частично приемане на нейната проблематика постави християндемократите в сложна позиция. Ако CDU твърди, че миграционният модел трябва да бъде променен, тя косвено признава, че проблемът, върху който AfD е изграждала кампанията си, съществува. Ако едновременно заявява, че AfD остава напълно неприемлив партньор, избирателят трябва да направи разграничение между политиката и партията, която най-последователно я е защитавала. В Саксония-Анхалт значителна част от него очевидно не е направила това разграничение в полза на CDU.
Берлин загуби част от доверието, а не само част от гласовете
Политическото недоволство в провинцията има по-дълбок характер от обичайното наказание срещу управляващите. Голяма част от избирателите не са недоволни само от определена данъчна ставка, закон или министър. Съмнението е насочено към начина, по който се вземат решенията, към дистанцията между политическите институции и ежедневния живот, към медиите и към способността на управляващите да признават допуснати грешки.
Тази среда е особено благоприятна за AfD, защото партията не предлага просто смяна на едно правителство с друго. Тя поставя под въпрос значителна част от консенсусите, върху които германската политика се развиваше през последните години.
Отношението към миграцията е различно. Отношението към Русия е различно. Позицията за Европейския съюз е различна. Зелената трансформация се оценява различно. Германската външна политика се разглежда през друга призма.
Гласът за AfD следователно може да събере хора с различни конкретни мотиви, които се срещат в едно общо недоверие към курса на федералната политика. Резултатът в Саксония-Анхалт показва колко голяма е станала тази група.
Слабостта на останалите партии освободи огромно пространство
AfD не спечели 44 процента само защото е станала по-силна. Конкурентите ѝ станаха по-слаби.
SPD вече не е естествената партия на индустриалния работник, каквато беше през голяма част от следвоенната германска история. Зелените трудно достигат до избиратели, които възприемат климатичната трансформация преди всичко през цената на отоплението, автомобила и индустриалната работа. Левицата загуби част от специфичната си източногерманска идентичност, а появата на BSW допълнително раздели нейното пространство.
CDU остана единствената голяма традиционна сила, която можеше да спре превръщането на AfD в доминираща партия вдясно. Резултатът показва, че в Саксония-Анхалт тя не успя.
Това е съществено за следващите години. AfD вече не се конкурира с една силна партия и няколко по-малки. Срещу нея стои фрагментиран политически спектър, чиито представители могат да се обединят при избора на правителство, но трудно могат да предложат обща политическа посока.
Единството срещу някого е достатъчно за парламентарно гласуване. За дългосрочно управление са необходими общи решения за икономиката, миграцията, енергетиката, образованието, бюджета и отношенията с федералната власт. Точно там ще бъде изпитанието за евентуално мнозинство без AfD.
44 процента вече променят самия спор
След тези избори въпросът пред германската политика не може да остане само как да бъде ограничена AfD. Появява се друг: защо политическата изолация не намалява подкрепата ѝ в Саксония-Анхалт, а съвпада с нейното нарастване от 20,8 до около 44 процента за пет години.
Няма една причина. Не съществува и една група избиратели, която може да бъде убедена с една промяна на политиката. Икономическата несигурност се наслагва върху регионалното усещане за изоставане. Миграцията се свързва с доверието в държавата. Войната в Украйна се свързва с цената на енергията и отношението към Русия. Недоволството от федералното правителство се съчетава с по-старо недоверие към политическия център. Върху всичко това стои германският Изток със собствен исторически опит от последните три десетилетия.
AfD успя да събере тези различни недоволства в един изборен резултат. Властта обаче не се определя от политическата психология, а от депутатските места. И точно няколко места могат да разделят историческата изборна победа от историческото първо самостоятелно правителство на AfD.
Математиката на властта: колко депутати делят AfD от самостоятелното управление
Победата с около 44 процента поставя AfD в необичайна ситуация. Партията е далеч пред всички конкуренти, но това само по себе си не ѝ гарантира правителството на Саксония-Анхалт. Решението се намира в няколко депутатски мандата и в резултатите на партиите около петпроцентната бариера.
При последните изчисления AfD остава непосредствено под абсолютното мнозинство. Ако Landtag-ът бъде от 83 депутати, за самостоятелен контрол са необходими 42 места. При конфигурация, в която AfD разполага с около 39–41 депутати, Улрих Зигмунд не може сам да бъде сигурен в избора си за министър-председател и в прокарването на правителствена програма.
Това е необичайният парадокс на тези избори: разликата между първата и втората партия е огромна, а разликата между AfD и самостоятелната власт може да се окаже два или три депутатски гласа.
Петте процента на BSW могат да решат всичко
Резултатът на Съюза на Сара Вагенкнехт придоби значение, което далеч надхвърля собствената му политическа тежест. Причината е петпроцентната бариера.
Ако BSW остане над нея, партията участва в разпределението на мандатите. Ако падне под пет процента, нейните гласове престават да участват в пропорционалното разпределение. Същото важи за останалите формации под бариерата.
Така AfD не е задължително да получи 50 процента от всички подадени гласове, за да стигне до повече от половината места. Колкото по-голям е делът на гласовете за партии, които не влизат в Landtag-а, толкова по-висока става относителната тежест на резултата ѝ при разпределянето на депутатските места.
Затова разликата между 4,9 и 5,0 процента за BSW може да се окаже политически по-важна от няколко десети в резултата на самата AfD. При влизане на BSW най-вероятната конфигурация оставя AfD под необходимите 42 места. При отпадане на BSW възможността за абсолютно мнозинство се увеличава чувствително. Окончателното преброяване следователно има значение не само за точните проценти, а за самата възможност да бъде съставено първото самостоятелно правителство на AfD в германска провинция.
Ако 42-ият мандат не дойде
При 39, 40 или 41 места AfD ще бъде принудена да търси чужда парламентарна подкрепа. Тогава понятието „самостоятелно правителство“ трябва да се използва внимателно. Едно е кабинет, изграден върху собствено абсолютно мнозинство. Друго е правителство на AfD, което зависи от подкрепа или въздържане на депутати от други партии. Трето е формална коалиция.
Най-очевидната математическа възможност при влизане на BSW е взаимодействие между двете формации. При приблизително 39 места за AfD и още няколко за BSW общото мнозинство може да бъде достатъчно.
Политически това е далеч по-сложно. BSW и AfD имат допирни точки по отношението към Русия, войната в Украйна, част от енергийната политика и критиката към сегашния курс на Берлин. Между тях съществуват и сериозни различия. Подкрепа по отделен закон не е равнозначна на съвместно управление.
Другата възможност е AfD да получи подкрепа от отделни депутати извън собствената си парламентарна група. При недостиг само от един или два гласа това вече не може да бъде изключено като чисто математическа хипотеза. Тайният вот при избора на министър-председател допълнително усложнява контрола на партийните ръководства върху всеки отделен депутат.
Няма достатъчно основание обаче предварително да се прогнозира подобно преминаване. Между възможност и реална политическа договореност има голяма дистанция.
CDU се оказва пред най-трудния избор
Ако AfD не достигне абсолютното мнозинство, ключът към следващото правителство фактически преминава към CDU. Християндемократите могат да запазят досегашната линия и да откажат всякакво взаимодействие с победителя. Тогава трябва да бъде намерено друго мнозинство.
Проблемът е неговият състав. Колкото по-слаба е CDU и колкото по-силна е AfD, толкова повече партии са необходими за изграждането на кабинет без Зигмунд. В него могат да се окажат политически сили с дълбоки разногласия по икономиката, миграцията, енергетиката и редица федерални въпроси.
Такова мнозинство е напълно допустимо в парламентарната демокрация. Изборите не дават автоматично правото на първата партия да управлява. Правителство съставя този, който може да осигури необходимото парламентарно мнозинство.
За CDU обаче остава политическият риск да оглави управление след резултат, който е приблизително два и половина пъти по-нисък от този на AfD. Зигмунд би получил удобна позиция да твърди, че всички останали партии се обединяват не около обща програма, а за да не допуснат победителя до властта. Този аргумент почти сигурно ще бъде използван през целия следващ мандат.
Шансът за самостоятелно управление остава реален, но не е основният сценарий
При наличните данни не бих прогнозирал, че AfD със сигурност ще състави самостоятелно правителство. По-вероятно е партията да остане непосредствено под абсолютното мнозинство, особено ако BSW премине петпроцентната бариера.
Разумната оценка в момента е приблизително 20–30 процента вероятност AfD да достигне самостоятелно мнозинство при окончателното разпределение на мандатите. Вероятността да остане под него е значително по-висока.
Това не прави победата ѝ по-малко значима. При 39–41 депутати политическият въпрос ще бъде кой може да намери още няколко гласа. При 42 или повече той приключва: AfD ще разполага със собствено парламентарно мнозинство и Германия за първи път ще бъде изправена пред реалността на самостоятелно провинциално управление на партията. Разликата между тези два сценария може да бъде един депутат.
Ако победителят остане извън властта
Ако окончателното разпределение остави AfD без абсолютно мнозинство, най-вероятната непосредствена последица ще бъде опит за съставяне на правителство без нея. Това би било напълно допустимо според парламентарните правила. Политическият проблем е друг: партия с около 44 процента ще бъде оставена в опозиция от формации, всяка от които поотделно е получила многократно по-малка подкрепа.
За CDU това е особено тежка ситуация. Християндемократите могат да запазят Brandmauer и да откажат сътрудничество с AfD, но тогава ще трябва да търсят мнозинство с партии, с които имат сериозни програмни различия. Колкото по-широка е такава конструкция, толкова по-трудно ще бъде да се обясни каква обща политика я свързва извън отказа AfD да бъде допусната до управлението.
„Защитната стена“ достига своя политически предел
Досегашната германска стратегия спрямо AfD се основава на изолация. Партиите могат да продължат тази политика и след изборите в Саксония-Анхалт. Резултатът обаче поставя въпроса за нейната ефективност.
През 2021 г. AfD имаше 20,8 процента. Пет години по-късно подкрепата ѝ е около 44 процента. Изолацията не е попречила на партията да удвои електоралната си тежест в провинцията.
Ако бъде съставено широко правителство срещу AfD, Зигмунд ще получи силна опозиционна позиция. Всяко противоречие между участниците в управляващото мнозинство, всеки компромис между CDU и левите партии и всяка непопулярна мярка ще могат да бъдат използвани като доказателство за тезата на AfD, че традиционните партии действат като единен политически блок. Това може да се окаже по-важно за следващите избори от въпроса кой ще получи министерските постове сега.
Проблемът вече е национален
Саксония-Анхалт е сравнително малка провинция и сама по себе си не определя курса на Германия. Резултат от подобен мащаб обаче неизбежно ще има отражение върху федералната политика.
Най-силният натиск ще бъде върху CDU. Ръководството на партията ще трябва едновременно да защитава отказа от сътрудничество с AfD и да обяснява защо християндемократите губят толкова голяма част от избирателите си на Изток. Простото повторение на досегашната линия трудно ще бъде достатъчно след резултат от около 44 процента за основния им конкурент.
За AfD дори оставането в опозиция няма непременно да бъде поражение. Партията вече може да твърди, че е спечелила общественото съревнование в Саксония-Анхалт и че само обединението на всички останали я отделя от властта.
Истинският тест ще дойде през следващите години. Ако управление без AfD бъде стабилно и успее да върне част от загубеното доверие, Brandmauer може да запази политическата си жизнеспособност. Ако подобна коалиция бъде парализирана от вътрешни противоречия, сегашните 44 процента може да се окажат не таванът на AfD, а междинна спирка. Тогава въпросът при следващите избори вече няма да бъде дали партията може да стигне до абсолютното мнозинство. Ще бъде защо останалите не са успели да я спрат, когато все още са имали мнозинство срещу нея.
Саксония-Анхалт промени германското политическо уравнение
Изборите в Саксония-Анхалт оставят един факт, който трудно може да бъде заобиколен: AfD вече не е просто силна опозиционна партия в германския Изток. При резултат около 44 процента тя се приближава до границата, отвъд която политическата изолация престава да бъде достатъчна, за да я държи далеч от управлението.
Дали Улрих Зигмунд ще получи необходимото мнозинство зависи от окончателното разпределение на няколко мандата. Ако AfD достигне 42 места, Германия ще има първото самостоятелно провинциално управление на партията. Ако остане с един, два или три мандата по-малко, останалите сили вероятно ще успеят да я задържат в опозиция. Но и тогава основният политически проблем няма да бъде решен.
За пет години AfD е преминала от 20,8 до около 44 процента, докато някогашният победител CDU е загубил огромна част от подкрепата си. След такова разместване германската политика вече не може да разчита единствено на старите коалиционни механизми.
Саксония-Анхалт постави въпроса, който скоро може да се появи и другаде в Германия: как се управлява срещу партия, която постепенно се приближава до подкрепата на половината гласуващи?
