Забравянето, което често се възприема като дефект на системата или патология, всъщност е основният защитен механизъм срещу информационен колапс. Ако една биологична система записваше всеки сензорен вход – от температурата на въздуха на дадена дата до броя на плочките по тротоара – консумацията на глюкоза щеше да надхвърли физиологичните възможности на черния дроб и кръвоносната система. Мозъкът е еволюционна машина за филтриране и съкращаване на данни, чиято цел не е да събира исторически факти, а да осигури оцеляването на организма чрез прогнозиране на средата.
Тази селекция се извършва чрез каскада от хормонални и невротрансмитерни сигнали. Структури като амигдалата и хипокампът маркират определени невронни ансамбли с висока биохимична приоритетност въз основа на стрес, заплаха или възнаграждение. Останалите синаптични връзки, които не получават системно потвърждение, биват отслабвани чрез процеса на дългосрочна депресия (LTD). Изчистването на ненатоварените синапси по време на дълбоките фази на съня не е грешка, а почистване на ресурси – без това „форматиране“ системата би изпаднала в състояние на когнитивен блокаж.
В тази уравнение все по-важна роля започва да играе неневроналната glider инфраструктура. Дълго време астроцитите се разглеждаха просто като „строително скеле“ и логистична поддръжка, осигуряваща пренос на глюкоза от капилярите към невроните. Последните данни от лабораториите по невробиология обаче показват, че тези звездообразни клетки участват пряко в модулацията на синаптичните сигнали чрез така наречения „трипартитен синапс“. Астроцитите регулират концентрацията на глутамат и извънклетъчен калий, упражнявайки пряк контрол върху това кои мрежи ще укрепнат и кои ще бъдат ликвидирани.
Ако прибавим към това и ролята на микроглията – имунните клетки, които физически изяждат излишните и неизползвани синаптични контакти в процеса на синаптично подрязване (pruning) – става ясно, че капацитетът на паметта не е статично число в гигабайти. Той е динамично равновесие между изграждане и разрушаване на клетъчна маса. Както посочват редица критични прегледи в областта на еволюционната невробиология и системния анализ, органичната памет е ограничена от строго дефинирани физически и химически граници.
Прекомерното разчитане на цифровата терминология ни пречи да видим реалната картина. Всяко изчисление, което определя паметта на петабайти, пропуска факта, че мозъкът не съхранява данни в очакване на външен оператор, а се самоорганизира спрямо външния дразнител. Той е самокоригираща се аналогова структура, чиято ефективност се дължи тъкмо на умението му да изтрива излишното, да игнорира фоновия шум и да извлича модели от недостатъчна информация. Останалото са просто инженерни фантазии, опитващи се да вкарат биологията в рамките на силициевата архитектура.
