Аналогията между компютърния процесор и централната нервна система е продукт на ранната кибернетика от средата на XX век, когато инженерите имаха нужда от елементарен модел, за да оправдаят финансирането си. Този модел обаче се срива още на ниво клетъчна биология. Силициевият транзистор има две състояния – провежда или не провежда ток. При неврона нещата опират до сложна електрохимия, при която един единичен импулс зависи от наличието на калциеви и натриеви йони, състоянието на мембраната и баланса между невротрансмитерите в синаптичната цепнатина. В мозъка липсва отделен шинен контролер, който да мести данни от „паметта“ към „процесора“. Самата структура, която обработва сигнала, е и структурата, която го съхранява.
Когато се цитира числото от 86 милиарда неврона – цифра, утвърдена в научните среди благодарение на количествените изследвания на Сузана Еркулано-Оузел чрез методиката на изотопната прозрачност – масово се пропуска геометричната прогресия на връзките. Всеки от тези неврони прави между хиляда и десет хиляди синаптични контакта. Сметката изглежда внушителна на хартия, но биофизичната реалност налага сериозни ограничения. Поддържането на тази мрежа изисква огромно количество метаболитна енергия. Мозъкът консумира около 20 вата – пета част от целия ресурс на организма. Ако всеки синапс функционираше като твърд байт от цифров файл, енергийните разходи за поддържане на потенциала на закой щяха да доведат до прегряване и термична денатурация на белтъците в мозъчната тъкан.
През 2010 г. изследванията на Нюкасълския университет и института „Салк“ се опитаха да изчислят горната граница на пластичността, въвеждайки хипотетичния обем от 1 до 2.5 петабайта. Това изчисление обаче се базира на предположението, че всеки синапс може да съхранява около 4.7 бита информация въз основа на различните си размери. Тук се появява първата сериозна пробойна в теорията. В тези изчисления синапсът се разглежда като изолиран, перфектно функциониращ лабораторен елемент. В реалната архитектура на neocortex-а съществува фонов шум, молекулярен деградационен процес и постоянна замяна на рецепторните протеини, чийто полуживот е броени часове или дни.
Това означава, че информацията в биологичните системи не се пази в неподвижни контейнери, а се препо препокрива непрекъснато. Мозъкът не изпълнява команда за четене, той реконструира спомена всеки път наново. При всяко извикване на дадена информация, невронната мрежа претърпява процес на консолидация и реконсолидация, което практически променя оригиналните данни. Поради тази причина опитите за пряко сравнение с цифров архив, където контролната сума (hash) трябва да остане непокътната, са научно несъстоятелни.
