Когато термина „геобетон“ дразни ухото на академика
Всеки път, когато в изследователски материал се използва думата „геобетон“, реакцията в коментарите и рецензиите е почти алергична. Терминът се възприема като псевдонаучна измислица, защото за обществеността бетонът е цимент, чакъл, вода и смесител на строителния обект. Геологията методично ни учи, че скалите биват магмени, седиментни и метаморфни. Гранитът например масово се класифицира като метаморфна или магмена скала, но ако влезете в дълбочина в научните спорове между самите минералози, ще видите, че абсолютен консенсус за пълния му генезис всъщност липсва. Има обаче една категория скали, която остава в сянка или се замита под общия килим на „седиментните отлагания“ – така наречените течни флуидолити. Точно това представлява географският и физически геобетон: скална маса, изстискана от дълбините под огромно налягане в бурни тектонски епохи, която впоследствие кристализира и придобива монолитна якост.
Официалната академична версия за образуването на конгломератите твърди, че става дума за обикновена речна или морска тиня, която под тежестта на горните слоеве се е вкаменила в продължение на десетки милиони години. Това обяснение звучи удобно на хартия, но от гледна точка на физическата химия то пропуска ключовия елемент: самата тиня или свързващо вещество трябва да притежава химически състав, способен на вътрешна кристализация. При съвременния портландцимент якостта се постига чрез свързване на калциеви съединения, които при контакт с вода и въглероден диоксид образуват микрокристални мрежи. Същият процес от векове се използва при гасената вар, където разтворът набира якост години наред, реагирайки с газовете от атмосферата. Защо тогава отказваме да допуснем, че подобен термичен и хидротермален процес може да протече в земната кора, където варовикови отлагания са били нагрети, разтворени от подземни води под високо налягане и след това изхвърлени на повърхността през тектонски разломи?
Алтайските масиви и логиката на геодите
На терен, далеч от стерилните лабораторни катедри, примерите за този процес са повече от очевидни. По бреговете на речните артерии и в планинските масиви на Алтай често се наблюдават масивни гранитни блокове с кухини, изпълнени с чужди скални включения или кристализирал кварц. Класическият въпрос тук е: как скала с напълно различен топещ режим и химически състав се оказва капсулирана в средата на гранитен монолит, без да е претърпяла пълно термично унищожение? Отговорът се крие във флуидната кристализация. Когато минералните маси не са били разтопена магма с температура от хиляди градуса, а по-скоро студени или умерено термални вискозни разтвори, включените камъни просто са потънали в течния поток, след което цялата маса е втвърдила.
Аналогичен процес наблюдаваме и при образуването на аметистовите и кварцовите геоди. Всеки архивист и геолог знае, че геодата представлява някогашен газов или воден мехур в скалната маса. Кварцът вътре не е кристализирал от магмена стопилка, а от минерализиран воден разтвор, уловен в капан. Ако този процес с кристализация от разтвори може да се случи в мащаба на десетсантиметрова геода, няма никаква физическа пречка той да проработи и при масиви от хиляди тонове. Нещо повече – има сериозни основания да се смята, че при излизането си на повърхността преди хилядолетия, част от тези пресни скални разкрития са запазвали пластичност за известен период от време, позволявайки физическо оформяне, преди процесът на карбонатизация и кристализация да приключи окончателно. В нашите по-ранни [проучвания върху древните каменоломни и каменното строителство] сме разглеждали как подобни свойства биха обяснили редица аномалии на терена.
Брекчиите като материален доказателствен материал
Най-чистата проява на естествения бетон в природата остават брекчиите и конгломератите. При тях структурата е идентична със съвременната бетонна смес: имаме едър и дребен пълнител (остри скални отломки или загладени чакъли) и матрично свързващо вещество. В зависимост от това дали потокът е бил воден, кален или флуидолитен, пълнителят варира. Проблемът е, че в съвременната ни образователна система минералогията и физиката на твърдото тяло са изкуствено разделени в различни катедри. Геолозите описват формата на камъните, но рядко се задълбочават във физикохимичния механизъм, по който свързващото вещество е придобило якост, съпоставима с тази на базисната скала.
Вместо да се търсят екзотични хипотези, суровият материален реализъм изисква да се вгледаме в ресурсите и геоложката механика. По време на големи тектонски пренареждания и масови измирания в историята на Земята, през разломите са изригвали не само познатите ни лавови потоци, но и огромни количества флуидолити – студени или полугорещи минерални кали, носещи със себе си отломки. Когато тези маси утихнат и влязат в контакт с атмосферния въглероден диоксид или подземните води, процесът на кристализация запечатва ландшафта. Точно тук класическата теория попада в собственото си архивно гробище от предположения, опитвайки се да обясни всичко единствено с бавно, милионно утаяване. А реалността на терена показва бързи, динамични и хидротермални процеси, създали скалите, върху които ходим днес.
