Парижкият мир от 1947 г. и документите на Дружба „Родина“: Как Родопите останаха в границите на България

СБОРНИК „РОДИНА“ – ПАЗИТЕЛЯТ НА ИСТИНАТА

Предговор към: „Сборник Родина“. ИК „Синева“, София, 2026 г.

„Обичта към отечеството не се купува с пари. Тя е дадена от Бога, и грях е, и лъже себе си тоя, който не признава народността си и онова, що Бог му е дал.“

Камен Боляров

Похвална е инициативата едно съвременно българско издателство да преиздаде четирите книги на „Сборник Родина“, при това – цялостно, събрани в едно книжно тяло и в осъвременен правопис. В мътни времена на отдалечаване от истината като нашето е хубаво да се докоснем до нещо чисто, истинско, добро, неосквернено от лъжата, покрила света, сияещо от светлината, с която изначално е заредено.

Сборник „Родина“ се явява орган на Българомохамеданска културно-просветна и благотворителна дружба „Родина“, известна и само като Дружба „Родина“. Появата му е закономерна, защото в устава й, поначало, е записано, че за постигане на своите цели тя може да „откупува и издава книги и др. печатни издания с подходящо съдържание за проучването на миналото и настоящето на Родопската област“ (вж. „Устав“: „Сборник Родина“, кн. 1, 1939, с. 35; тук и нататък цитатите от сборника са по съвременния правопис).

Първа книга на сборника се появява на бял свят през февруари 1939 година. Обявен е като: „Сборник Родина“. Издание на Българо-мохамеданската културно-просветна и благотворителна дружба „Родина“ в гр. Смолян“. Цитирани са думите Мидхад паша, управител на Дунавския вилает в периода 1864-1868 г.:

„...има повече от един милион мюсюлмани. Тези мюсюлмани не са дошли от Азия, както обикновено мислят. Това са потомци на тези българи, преобърнати в исляма в епохата на завоеваването и следващите години. Това са деца на същата тая страна, на същата тази раса, от същото това коляно. А измежду тях има и една част, които не говорят друг език освен българския“.

Излизат общо четири книги на „Сборник Родина“: Книга първа (1937-1938) – през 1939 година; Книга втора (1938-1939) – през 1940 година; Книга трета (1939-1940) – през 1941 година, Книга четвърта (1941-1942) – през 1944 година. Главен редактор е Петър Ан. Маринов, един от учредителите на Дружба „Родина“. Думите на Митхад паша остават на четирите книги.

В изпълнение на разнопосочните цели на Дружба „Родина“ в сборника са обособени различни раздели – постоянни, преминаващи от брой в брой, или единични: информационен „Летописни бележки“, художествен „Дял на младите българи мохамедани“, „Народоучен отдел“, „Българо-мохамедански просветители и приятели“, „Книгопис за българите мохамедани“, „Българо-мохамедански утра и вечеринки“ и „Бележки и оценки на книги, статии и известия, имащи връзки и или какво да е значение за българите мохамедани“, „Описание на селища“, „Нашите писатели възрожденци за българите мохамедани“, „Из книжнината за българите мохамедани през изтеклата година“, „Отзиви в печат за дружби „Родина“ и сборниците“ и други. Така че освен документи, дописки и репортажи за различните прояви и дейността на Дружба „Родина“, в сборника се публикуват и произведения на самите българи мохамедани – стихове, разкази, пиеси, спомени, изследвания; намират място творенията на народния гений в Родопския край, създадени през вековете.

Особен дял представляват публицистичните изяви на самите родинци (речи и слова, произнесени по повод, статии и позиви, свързани с подета инициатива на Дружбата, и други). Словото им е въздействащо и живо, мисълта им – остра като меч. Най-пламенните като публицисти сред тях са Камен Боляров, Петър Маринов, Светослав Духовников, Маньо Шарков, Адем Арнаудов, Юсеин Якубов, Риза Солаков и други.

Красиво е, че родинци, макар и съвсем млади, са имали такова изострено чувство за история. Не знам как иначе да назова това тяхно желание да оставят знаци, нещо като дневникови записки за всичко, което правят. В известен смисъл, но само в известен, може да се каже, че „Сборник Родина“ е нещо като „протоколна книга“ на организацията. Те сякаш са предусещали трагичния завършек на делото им и сериозността на бъдещите битки за сърцата на българите мохамедани. Чрез „Сборник Родина“ словото им нахлува в бъдещето и само по себе си ги защитава от последвалите злостни спрямо тях попълзновения, спекулиращи с техните думи и дела, идеи и идеали. Родени непосредствено преди и след освобождаването на Родопите от турско робство през 1912 година, те носят неподправената истина за българите мохамедани, предадена им от бащи и майки, баби и дядовци. Тази истина и днес разпилява на пух и прах всякаквите лъжи, фалшификации, нелепости и спекулации с тяхната съдба.

Но що за организация е Дружба „Родина“, след като си заслужава и в наше време да се преиздаде нейният печатан орган „Сборник Родина“, излизал преди повече от осемдесет лета? С какво точно е актуален той и днес, за да възникне у някого интерес да го тиражира отново, с което се е нагърбила Издателска къща „Синева“?

* * *

На 24 февруари 1937 г. Камен Боляров (Ариф Бейски), идеологът и зачинателят на Дружба „Родина“, и група дейни младежи организират в Народно читалище „Христо Ботев – 1871 г.“ в Смолян първата българомохамеданска вечеринка, която впоследствие става традиционна. При откриването й Камен Боляров произнася знаменателна реч, след което е представена пиесата „Възрожденци“.

Два-три месеца след това, на 3 май 1937 г., около двайсетина ентусиазирани българи мохамедани и трима българи християни учредяват в град Смолян Българомохамеданска културно-просветна и благотворителна дружба „Родина“. Неин председател става Камен Боляров и е такъв до закриването й през 40-те години на миналия век. За подпредседател е избран Адил Ходжаджиков, за касиер-секретар – Петър Маринов, а за съветници – Мехмед Ишарлиев и Исен Челебиев. За почетен председател е обявен единодушно Юсеин Бейски, бащата на Камен Боляров.

Ключовите думи, които предопределят целите и задачите на новосъздадената Дружба „Родина“, са формулирани в изведения на същата дата „Учредителен протокол“, а именно: „духовно възраждане“ и повдигане на „народностното чувство“ у среднородопските българи мохамедани (вж. „Учредителен протокол“: „Сборник Родина“, кн. 1, 1939, с. 32). За това колко енергия, колко вяра, колко ентусиазъм е имало у тези хора да работят за отечеството, говори фактът, че в порива да осъществят родополезните си мечти стъпват върху „История славяноболгарская“ на Паисия, монаха от Хилендар, която е възможно най-креативният, най-могъщият източник за народностно осъзнаване на нашия народ през Възраждането. Тъй и наричат те себе си –„възрожденци“ (вж. „Възрожденци в Търън“: „Сборник Родина“, кн. 2, 1940, с. 44), а своето дело – „възрожденство“ (вж. „Възрожденството в Златоград“: „Сборник Родина“, кн. 2, 1940, с. 48). Дори така – „Към възраждане“, е онасловил и Камен Боляров своя статия, написана по повод деня на първия български будител Паисий Хилендарски (на 26 септември 1937 г.), в която буквално перифразира въвеждащите му думи към „История славяноболгарская“, за да ги „приложи“ към своето време и по отношение на своята дейност:

„О вие, среднородопски мохамедани, които сте по раса чисти славяни, поради что се срамувате да се наричате българи? Нима не виждате, слепи ли са очите ви, глухи ли са ушите ви, че вашите устни говорят звучния български език? Нима не разбирате, че песните, които пеете по седенки и по чукари, изразяват вашите чувства и описват красотите на нашата хубава родина? Не говорят ли те за нашето минало и народност? Нима не виждате много други примери, които показват, че сте отклонка славянска и българска народност, а не сте потомци на турците, чужда раса и само гости на нашата красива родина? Те са ви дали само вярата, което обаче съвсем не ви е изменило народността – българи“.

Всред нас се всява заблуда от някои, които искат да ни цепят от българщината, за да ни използуват. Но стига вече заслепение! Трябва да се опомним! България не ще нищо от нас. Тя даже ни облекчава положението с ред мероприятия, стига да ги заслужим. Има освен това хора, които смятат, че нашето възраждане трябва да стане по икономически път, като ни се дава хляб, поминък. Те обаче горчиво се лъжат. Обичта към отечеството не се купува с пари. Тя е дадена от Бога, и грях е, и лъже себе си тоя, който не признава народността си и онова, що Бог му е дал. Да се възродим, да бъдем будни и просветени е първото нещо. Всичко друго ще дойде от само себе си“ (вж. Камен Боляров. „Към възраждане“: „Сборник Родина“, кн. 1, 1939, с. 87-88).

Дори самото название на Дружбата е красноречиво: Р О Д И Н А!

Родинци са изкоренявали невежеството сред българите мохамедани, особено що се отнася до техния български произход, защото са разбрали, че всякаквите там лъжци и фалшификатори, врагове и предатели на България тъкмо на невежеството разчитат, за да минават лъжите им, защото само невежи хора приемат за чиста монета и най-невероятните фантасмагории. В речта си на първата вечеринка (24 февруари 1937 г.) Камен Боляров произнася знаменателни думи, актуални и до днес:

„Много българи мохамедани смятат, че всеки мюсюлманин е същевременно турчин. Те обаче горчиво се лъжат, не знаят, че самият Мохамед, който е създал мохамеданската религия, не е турчин, а арабин. Мюсюлманската вяра не се изпълнява само от турци, а от много други: египтяни, сирийци, татари, араби, албанци, персийци, бошнаци и др., и тия народи често воюват помежду си, макар че са мохамедани. Това иде да потвърди големия факт, че вяра е едно, а народност – друго. Няма по-голямо заблуждение от това да се смесват тия две понятия. За голямо съжаление обаче, от това заблуждение още не могат да се освободят някои наши съверци от Родопа.

Ние, родопските българи мохамедани, трябва да разберем и се гордеем, че произхождаме от голямото славянско племе, че сме имали славни царе: Аспарух, Крум и Омуртаг, които не били още християни, и после Симеон, Асен и др. Българите в Родопа, без разлика на вероизповедание, имат една държава – България, защото говорят един език – българския. Колкото по-рано се разбере това, толкова по-добре. В тоя дух и смисъл ние повеждаме борба, борба решителна, срещу простотията и невежеството и сме горди и въодушевени, защото виждаме, че служим на един висок идеал, който с пари се не купува, а съставлява душевна радост по едно пробуждащо се чувство, приспивано и потискано от столетия насам“ (вж. „Вечеринка с пиеса „В ъ з р о ж д е н ц и“: „Сборник Родина“, кн. 1, 1939, с. 41).

* * *

В устава на Дружба „Родина“ са формулирани основните й цели и задачи, главно: „взаимно опознаване, сближение и подпомагане между българите мохамедани и българите християни“, „културно, просветно и народностно издигане на българите мохамедани“, тяхната защита от „всякакви външни пропаганди и инородни внушения и въздействия“ („Устав“: „Сборник Родина“, кн. 1, 1939, с. 34). Посочени са и средствата за постигането им, като акцентът е поставен върху развитието на културата. Дори самата организация е била наричана и от свои, и от врагове „Културата“:

„Културата“ се представляваше като някоя вълна, която неумолимо залива всичко старо и назадничаво. Надали някога тая дума тъй на място би попаднала, за да се изрази с нея новото, свободата, възраждането, пред което със страх бягат и се крият предразсъдъци и старо, и отживяло, както сега“ (вж. „Бягайте, културата иде!“: „Сборник Родина“, кн. 3, 1941, с. 52).

За няколко години клонове на Дружбата възникват в над четиридесет селища в районите на Златоград, Мадан, Рудозем, Ардино, Велинград, Неврокоп и други.

Една от важните задачи, която родинци си поставят, е да преодолеят българите мохамедани остатъците от робството. На първо място, да се отърват от унижаващо достойнството им название „помак“. През 1941 година Светослав Духовников публикува в „Сборник Родина“ статията „За обидното име „помак“. Още тогава той внася пределна яснота по въпроса за това название. Според родинеца то не просто е обидно за българите мохамедани, но и противоречи на историческата истина за българския им народностен корен и въобще на истината, доколкото на света не съществуват нито „помашка народност“, нито „помашка държава“:

„Да ни наричат п о м а ц и само за туй, че сме от мохамеданската религия, е едно с нищо неоправдано невежество. Пък и виновен ли е някой за това? Най-малко ние, младите. Затова твърде на място е повикът на днешното общество да се изкорени туй обидно име п о м а к или а х р я н и н, а се замени с действително такова, т.е. българи от мохамеданско изповедание. Нашите заблудени баби и дядовци са търпели това поради невъзможност да протестират пред турците. Сега обаче е друго. Затова ние не искаме вече да се употребява и не можем да го търпим. Споменах вече, нийде няма народност помашка или държава помашка. Обидно е за един осъзнат българин мохамеданин да се нарича помак, както е обидно за един българин християнин да му рекат напр. дивак. (...)

Ние заявяваме ясно и категорично: – не искаме вече да ни нарича никой с името п о м а к или а х р я н и н, а б ъ л г а р и м о х а м е д а н и. Нека ония, които ни наричат тъй, знаят, че не ние, а те са истински такива. Инак не можем да си обясним оня фанатизъм и настойчиво заблуждение да ни наричат с това обидно име, с което не само делят и оскърбяват народа, но то е и в разрез със схващането за общата ни българска народност, общата ни българска история. Затова всеки един, преди да изговори думата п о м а к или а х р я н и н, нека предварително помисли не изкълчва ли с туй правилното схващане за българската народност и не става ли с това изменник и проводник на чужди нам настроения и домогвания?“ (вж. Светослав Духовников. „За обидното име „помак“: „Сборник Родина“, кн. 3, 1941, с. 132-133).

* * *

За родинци е ясно, че „вяра е едно, а народност е друго“ (вж. „Спорове около понятията „народност“ и „религия“: „Сборник Родина“, кн. 1, 1939, с. 49). Затова фактът, че пледират за народностно осъзнаване на българите мохамедани, не ги тласка ни най-малко към неуважение спрямо исляма. Напротив, напротив!... В устава е специално подчертано, че Дружба „Родина“ следва да „бди за строго придържане към религиозните догми на мюсюлманството и Корана, който трябва да стане разбираем за мъжете, жените и децата“. Нещо повече, Дружбата, когато е наложително, трябва да подпомага освен „народностно пробудени и осъзнати българи мохамедани“, но и „молитвени домове, намиращи се в крайна нужда“ (вж. „Устав“: „Сборник Родина“, кн. 1, 1939, с. 35).

Пак от средите на българите мохамедани се подема инициативата за смяна на турско-арабските имена с български. През 1941 година на Камен Боляров се ражда втора дъщеря и той, пръв изсред едноверците си, й дава звучно българско име – Малинка. Примерът му е последван и от други родинци. През 1942 година, по предложение на Дружба „Родина“, Народното събрание приема допълнение и изменение на действащия тогава „Закон за лицата“ – в посока преименуването да става без излишни усложнения и заплащане от страна на българите мохамедани:

„Чл. 173а. (Нов - ДВ, бр. 147 от 1942 г.) Лицата от български произход и български поданици могат да променят небългарските си имена с български такива.

Молбите за това се подават чрез надлежното длъжностно лице по гражданското състояние до съответния областен съд, който в разпоредително заседание се произнася по исканата промяна.

Станалата промяна се съобщава служебно от съда на длъжностното лице по гражданското състояние, което извършва поправката във всички регистри и други официални книжа в общината.

Производството по промяна на името се освобождава от герб, такси, мита и берии“ (вж. „Закон за лицата“: „Държавен вестник“, брой 273 от 17.XII. – „Сиела“. Справочен и правен софтуер, на адрес: https://www.ciela.net/svobodna-zona-darjaven-vestnik/document/2110661633/issue/3935/zakon-za-litsata).

Само в Среднородопието по това време близо 80 000 българи мохамедани приемат български имена.

Мило е да научаваме „от първа ръка“ (тоест, от страниците на „Сборник Родина“) за захвърлянето на всички външни атрибути от бита и ежедневието на българина мохамеданин, които напомнят за робството, както и на фесовете (от мъжете) и на яшмаците и фереджетата (от жените). Време е родопчанката мохамеданка да покаже красотата си. Впрочем, дори при бегъл прочит на уставните правила прави впечатление равнопоставеността между мъжа и жената, която е била основополагаща при родинци. И това се случва във време, в което и у нас, и по света жената съвсем не е висотата, на която би следвало да е в социалния и обществено-политическия живот.

Още при учредяването на Дружба „Родина“ възниква въпросът и за „дружбен празник“. Родинци решават той да се провежда на 6 май, доколкото – по традиция – Гергьовден е празнуван „еднакво и от българи мохамедани, и от българи християни“ (вж. „Годишният празник на Дружба „Родина“: „Сборник Родина“, кн. 1, 1939, с. 74).

На 10 януари 1938 г. младежите избират свой „възпев“ (химн). И това е, забележете, песента „Мила Родино“, доколкото текстът й, според както те смятат, по съдържание, по тон и по дух „напълно отговаря на целите и задачите на Дружбата“ (вж. „Възпев на Дружба „Родина“: „Сборник Родина“, кн. 1, 1939, с. 50). Да, да, правилно се досетихте! Тази песен и до днес е химн на България, но официално става такъв едва през 1964 година! Доколко родинци спрямо своите сънародници са изпреварили времето си, нали!

По идея на родинеца Адем Арнаудов на 16 юни 1939 г. войници българи мохамедани, в присъствието на свещенослужители родинци, за първи път полагат войнишката клетва на български език (иначе я полагали на неразбираемия за тях турски език):

„Обещавам се и се кълна в името на всемогъщия Аллах, че аз, който съм повикан в редовете на войската на нашето родно Българско царство, ще служа честно и вярно на Царя и Отечеството и няма да пожаля живота си, както в мирно време за запазване реда и законите в страната, така и по време на война против враговете на моето Отечество, в свидетелство на което целувам Свещения Коран – Амин“ (вж. „Клетва на войниците българи мохамедани“: „Сборник Родина“, кн. 2, 1940, с. 62).

Родинци издействат от властта назначаването на отделен за българите мохамедани мюфтия и свещенослужители изсред самите българи мохамедани. Така се избягват инородната пропаганда и внушения на турските имами и ходжи, които мътят мозъците на хората по селата. Дружба „Родина“ дори издейства откриването в село Райково (днес квартал на Смолян) на курс по мохамеданско богословие като клон към тамошната гимназия, където да се подготвят младежи българи мохамедани за бъдещи свещенослужители.

На 17 май 1942 г. родинци от село Виево, Смолянско, отиват при околийския мюфтия с молба да им преведе на български език някои молитви. Мотивите им:

„Как ще се кланяме и молим, когато на тоя език нищо не разбираме! Ние молим да се преобърнат те на български, та да ги разбираме и ние, и народът“ (вж. „Някои разпоредби на новите духовници“: „Сборник Родина“, кн. 4, 1944, с. 41).

За да има ред, еднаквост и правилно изпълнение на богуслужението, смолянският мюфтия дори издава специална заповед (Заповед № 6 от 1 април 1942 г.). Първото условие в нея е: „Задължават се всички свещенослужители да служат на разбран български език“ (вж. „Богуслужение на роден език“: „Сборник Родина“, кн. 4, 1944, с. 23).

Става ти благоговейно и радостно, докато стъпка по стъпка научаваш за дейността по освестяването на българите мохамедани:

„Най-голямата заблуда обаче си оставаше тоя вид богуслужение, изпълнявано от невежи служители на един език, който и самите те и никой от народа не разбираше. Това са молитви с дух и изопачено произношение, които често пъти нищо не значеха. Нещо повече, околийският мюфтия бе забелязал, че в някои петъчни и байрямски кланяния мнозина селски свещенослужители още продължавали да споменават имената на разни султани, отдавна забравени, и империите им, заради това бе написал и разпратил за произнасяне в петъчни и др. дни следната молитва за Царя:

Хвала да бъде на Бога,

Господа на световете;

на Милостивия и Милосердния,

на Царя на Съдния ден...

На тебе се молим, Господи,

Ти, Който си Цар на царете,

дай на нашия любим и мъдър Цар Борис Трети

здраве и дългоденствие,

за да може той да ръководи нас в мир и спокойствие,

да създаде щастие и благоденствие на целокупния български народ!

Дай му, Господи, сполука в живота,

светлина в погледа,

победи на знамето,

сили на войската му,

радост на сърцето му,

победи над враговете му,

за да може да възвеличи и прослави името на България!...

Направи това с Твоята милост Ти, Който си най-милостив!

Всемилостиви и милосердни, Господи!

Дай и на младия ни Престолонаследник Симеон Княз Търновски

здраве, за да расте, крепне и възмъжава,

за да догони заветите на древните български царе!

Молим Ти се, о Господи,

излей Твоята обилна благодат върху целия Царски дом,

който да се радва на щастие и благоденствие!

Излей и върху целия български народ

Твоята неизчерпаема щедрост и благодат!

Защото Ти си, от Когото просим помощ, милост и щедрост;

на Тебе подобава хвала, чест и поклонение.

Амин“

(вж. „Богуслужение на роден език“: „Сборник Родина“, кн. 4, 1944, с. 23).

* * *

Разбира се, съпротива срещу дейността на Дружба „Родина“ по места е имало, особено сред по-възрастните българи мохамедани. Родинци са били злепоставяни и клеветени пред властите не веднъж и дваж с подписки, писма и анонимки. Някои от тях дори са били давани под съд за „предизвикани саморазправии“ (вж. „Край на процеса срещу „Родина“: „Сборник Родина“, кн. 2, 1940, с. 50).

Самата Дружба „Родина“ е била заклеймявана като, представете си, „противобългарска организация“ (вж. „Въздействия срещу „Родина“: „Сборник Родина“, кн. 2, 1940, с. 25). Често дейността й е била възпрепятствана от властта, както по места, така и централно. Противодействие идвало и от страна на българи мохамедани, и – за всеобщо учудване – от страна на българи християни (да се чудиш пък тях какво ги е бъркала дейността на Дружба „Родина“!). Но какво да се прави – у нас все ще се намери враг на всякое народополезно дело! Само че родинци знаели с какво са се захванали и какъв отпор ще получат, та не се плашели и не спирали да работят в полза роду.

След 9 септември 1944 г. нещата тръгват от лошо към по-лошо. Дружба „Родина“ е обявена за фашистка организация и е ликвидирана. Това става с активното участие на българи християни, по-скоро на атеисти-комунисти, представители на новата отечественофронтовска власт (най-изявени сред тях са Кирил Василев, Никола Палагачев, Анастас Примовски и някои други). Всичко, което възторжените младежи родинци са постигнали дотогава с неимоверни усилия и труд, е унищожено или реставрирано. Представете си! Годината е 1944-а. Минали са двадесет години от отмяната на Османския харифат, последният султан на Османската империя е детрониран и светска Турция на Мустафа Кемал Ататюрк е изхвърлила от живота всички атрибути и ценности от османското минало. А в свободна България свободни уж хора възстановяват в богослужението някогашната молитва, с която българинът мохамеданин се моли за здравето на султана! Абсурди нашенски...

Родинците – учредители и по-късни членове – са подложени на репресии. Светослав Духовников например два пъти е каран на разстрел, но му се разминава, а по-късно, заедно с Петър Маринов, е изправен пред Народния съд в Асеновград. Друг е въпросът, че Народният съд оправдава и двамата, защото не вижда нищо фашистко в това да карат децата да учат, каквито били обвиненията на свидетелите. Камен Боляров и Камен Каменов от село Могилица са осъдени на двадесет години лишаване от свобода. На 10 април 1951 г. Камен Боляров е екзекутиран в Пловдивския затвор заради скалъпеното обвинение, че е гръцки шпионин (реабилитиран e едва през 1986 година!). Стоил Кумецов от село Кутела, Асен Зеров от Рудозем, Маньо Шарков от село Драгиново и много други са подложени на побоища и унижения. Нито един от тях обаче сам в себе си не престъпва принципите на организацията и не се отказва от завовеванията й.

През 1947 година Дирекция по вероизповеданията официално закрива Дружба „Родина“.

Изпълнени с горчивина са думите при разпит на родинеца Ариф Русев от село Киселичево, имам на български език и също репресиран:

„Всичко у нас е зорлен! Зорле кръщаване, зорле разкръщаване! Зорле сваляне фесове, зорле туряне фесове! Зорле вращане имена, оти и болгарскисе имена било фашизъм! Зорле е било и потурчването, но то е било отдавна и него не го помним, затова го и не мислим. За „Родина“ пък какво да кажем?! Тя си беше наша и ние помежду си се организирахме, та не давахме друг да ни се меси. Гледахме само да не ни гони властта!“ (вж. Петър Маринов. „Прояви на Възраждане сред българите мохамедани в Родопите. Дружба „Родина“ – учредяване, дейност и ликвидация“: „Дружба „Родина“. Спомени за бъдещето“. Тангра ТанНакРа ИК, С., 2009, с. 129).

Така май свършват всичките наши красиви български работи. Време е нещо да се промени. И следва да се започне с изкореняване на кълновете на предателството, които все намират начин да избуят в нечие алчно, завистливо и дребно сърце.

* * *

Значението на „Сборник Родина“ е огромно. Нека започнем с това. След 9 септември 1944 г., вследствие на външни влияния, както и на антиродинската истерия, обхванала новоизлюпените смолянски големци, благодарение на която и тръгва реставрация на старите порядки сред българите мохамедани, в Родопите започват да се развиват процеси, които никой не очаква. В свои спомени Петър Маринов разказва как тогава „като гръм от ясно небе“ се разнася шокиращата новина, че „помаците от Смоленско и Златоградско са подали меморандум до правителствата на Англия и Америка, с които изясняват своята небългарска принадлежност и искат присъединяването на тия родопски околии към друга държава“. Междувременно родинецът подчертава, че „чуждата преса и радио си служеха именно с думата „помаци“, отречена от родинци и сега въведена наново в родопските отечественофронтовски вестници „Родопски фронт“ на Кирил Василев и „Родопска мисъл“ на Анастас Примовски“ (вж. Петър Маринов. „Прояви на Възраждане сред българите мохамедани в Родопите...“: „Дружба „Родина“. Спомени за бъдещето“..., с. 136).

Всичките тези мераци за прекрояване на южната ни граница след току-що отгърмялата Втора световна война съвсем не случайно съвпадат с времето на доуточняване и подписване на Парижките мирни договори през 1947 година между страните от антихитлеристката коалиция и съюзниците на Третия райх, сред които е и България. В този именно усилен момент родинецът Маньо Шарков с писмо подсеща българските държавници, присъстващи на преговорите в Париж, за Дружба „Родина“ и нейната родолюбива дейност. Самият Васил Коларов, председател на Президиума на Народното събрание тогава и ръководител на делегацията в Париж, поръчва да му се намери и изпрати мълниеносно „Сборник „Родина“. Така, благодарение на „Сборник Родина“, респ. на дейността на Дружба „Родина“, южната ни граница остава непокътната. Международната общественост получава неопровержими доказателства, че „помаците“ в Родопите са всъщност българи, изповядващи исляма, а не някаква друга, съществуваща (турска) или несъществуваща („помашка“), народност.

* * *

След 9 септември 1944 г. българските власти провеждат спрямо българите мохамедани противоречива политика. Историята – накратко...

През 1961 година от околийския по онова време град Девин тръгва инициатива за възстановяване на българските имена на родопските мохамедани. Тя се подема и от управата в Смолян. Идеите на родинци отново стават актуални. Идва времето на равносметката и реабилитацията на Дружба „Родина“.

През 1962-а, по повод триста години от написването на „История славяноболгарская“, Светослав Духовников, основател на Дружба „Родина“ в село Търън и българомохамедански мюфтия в Смолян (1942 г.), пише статията „Зовът на Паисий живее и днес“, в която духът на Дружба „Родина“ оживява. Родинецът свързва думи на знаменития Хиландарец („Българино, знай своя род и език!“) с нейната дейност и въобще с възраждането, протичащо сред българите мохамедани в най-новата ни история:

„Тези думи на Паисия в най-ново време станаха лозунг и на българите мохамедани в Родопския край при започване своята възрожденска дейност за народностно осъзнаване и приобщаване към българския народ и родина. Това е съвременен нам стадий на възраждане на българския народ в тази част на страната ни. Родопският край бе освободен от турското робство едва през 1912 година, но и след освобождението българите мохамедани не се почувстваха истински свободни. Това бе тъй, защото бяха останали назад в своето развитие. Заблудени от невежество и религиозен фанатизъм, надъхвани от турската пропаганда и асимилаторска политика, считаха себе си повече турци, отколкото българи...

...В тоя момент, след 1934 г. неколцина млади българи мохамедани предимно от гр. Смолен, запознали се с историческото ни минало и вдъхновявайки се от патриотичния зов на Паисий, от подвига на българските възрожденци като Неофит Рилски, Бозвелията, Раковски, Каравелов, Левски, х. Димитър, Караджата, Ботев и много още други борци за възраждането на българския народ и поучавайки се от тяхната борба за духовна и политическа свобода, чувствайки себе си българи, тръгвайки по пътя на народностното осъзнаване и за културно и просветно издигане, с ентусиазъм и присъща на нашите възрожденци народностна дейност заработиха упорито и всеотдайно всред своите съверци българи мохамедани за народностно осъзнаване, за освобождаване от верския фанатизъм и заблуждение, за пресичане пътя на турската пропаганда и внушение и приравняване на българите мохамедани с целия български народ.

Възрожденската дейност на тия млади българи мохамедани от 1935 до 1944 г. е една светла страница в нашата история, защото чрез това самобитно и самоинициативно възрожденско движение и по-специално чрез организираната широка народополезна възродителна и просветителна дейност на създадената през месец май 1937 година Българомохамеданска културно-просветна и благотворителна дружба „Родина“ в гр. Смолен и създадените след това дружби в почти всички села в Родопския край работиха упорито и всеотдайно за народностно осъзнаване на българите мохамедани. Това беше чисто и просто една мирна революция, която даде обилни плодове“ (вж. Светослав Духовников. „Зовът на Паисий живее и днес“: „Светослав Духовников – един от Дружба „Родина“. Документи, литературно творчество, статии, слова, изложения и фотоматериали. Тангра ТанНакРа ИК, С., 2014, с. 63-64).

Междувременно друг един родолюбец и радетел за българщината в Родопите – Николай Хайтов, който тогава общува и със Светослав Духовников, и с Петър Маринов, е назначен за главен редактор на списание „Родопи“ и предоставя страниците му за произведения на видните родинци. С това си спечелва печалната слава на човек, който, освен че самият е „фашист“, но и реабилитира „фашисти“. Него време излизат и книгите му шедьоври „Шумки от габър“ (1965 г.) и „Диви разкази“ (1967 г.), в които разкрива прелестите на Родопа и изумителната душевност на българите мохамедани.

През 1963 година обаче за първи секретар в Смолян е избран човек с антиродински виждания и настроения и всичко постигнато отново се преобръща с главата надолу.

* * *

През 70-те години първи секретар на Смолянски окръг става Величко Караджов, който прегръща идеите на Дружба „Родина“. По негов почин се подема поредното преименуване на българите мохамедани, което завършва окончателно през 1976-а. По това време Дружба „Родина“ и „Сборник Родина“ са от необходими по-необходими. Всичко случило се с родинци след 1944 година е отчетено като грешка. Властта се обръща към видния родинец Петър Маринов за препоръки в работата с българите мохамедани. Тогава той пише своите спомени за Дружба „Родина“. Така родолюбивите идеи и въжделения на родинци, преобразили Родопския край завинаги, отново възкръсват за новите поколения родопчани. Петър Маринов също прави равносметка на свършеното от родинци в периода между 1937-1944 година с надежда, че то ще послужи за ориентир в несвършващата битка за българщината в Родопите. Според родинеца, вследствие на дейността на Дружба „Родина“ през 30-те и 40-те години на миналия век българите мохамедани правят решителна крачка към народностно освестяване:

„1. Приели бяха да се наричат „българи мохамедани“, а не „помаци“ и „ахряни“ и др. 2. Изхвърлили бяха от джамиите турския и арабския език и бяха ги заменили с български народен език. Това бе подобно изхвърлянето на гръцкия език от българските черкви и заменянето му с българо-славянски по време на нашето Възраждане. 3. Изхвърлили бяха от употреба фесовете и фереджетата и ги бяха заменили с обикновена шапка и облекло. 4. Осъществили бяха равенство между мъжа и жената в своите среди. 5. Изоставили бяха „сюнетя“ (обрязването) на момчетата като анахронизъм за времето и климата, където живеем. 6. Премахнали бяха решетките от прозорците на своите къщи, които не напомняха за нищо друго освен за робството. 7. Заменили бяха турските си и арабски лични и фамилни имена с български народни такива в цялата Среднородопска област – Смолянско, Златоградско, Ардинско, Асеновградско, Девинско и отчасти Гоцеделчевско и Чепинско и др.

Всичко това по своята същност, значение и съдържание бе дело революционно и полезно за напредъка на нашия народ и държава“ (вж. Петър Маринов. „Прояви на Възраждане сред българите мохамедани в Родопите...“: Сб. „Дружба „Родина“. Спомени за бъдещето“..., с. 119).

(Тези достижения на родинци – точка по точка – могат да се проследят по хрониките, публикувани в „Сборник Родина“.)

Междувременно през 70-те години творческото приятелство между Петър Маринов и Николай Хайтов крепне и расте. Доколкото на родинеца му е забранено да издава книги и да живее в Родопите, писателят продължава да го публикува в списание „Родопа“, защото за него той е „патриархът на родопското краезнание“. В годините нататък Петър Маринов моли Николай Хайтов да публикува под свое име подготвени от него книги за печат. Писателят се съгласява, взема ръкописите, месеци наред прави собствени проучвания, справки... Така през 1972 и 1973 година излизат две техни съвместни книги (вж. Александър Маринов. „Как се създадоха книгите „Родопските комити разказват“ и „Балканската война в спомените на съвременници участници“: „Литературен свят“, бр. 16, януари 2010, на адрес: https://literaturensviat.com/?p=22402).

* * *

В годините 1984-1985 се извършва преименуването на „българските турци“. Става дума за тъй наречения „възродителен процес“, назован така по случайна реплика на тогавашен политик. Година след това – през 1986-а – отново е назначен, този път в Пловдив, районен мюфтия на българите мохамедани. Това е родинецът Светослав Духовников, който остава такъв до 1991 година.

Уместно е тук да уточня какво значение влагам в названието „български турци“. Приемам тълкуването на Николай Хайтов за тях, защото се е доказал като един от най-добрите и добронамерени познавачи по тези проблеми през годините. В разговор на Любка Захариева от 1993 година, той пояснява, че „български турци“... е най-точно да наричаме населението на Източните Родопи, което си служи с турски език и само нарича себе си „турци“, независимо от неговия племенен произход“. Позовавайки се на изследванията проф. Страшимир Димитров, той допълва, че „не съществуват никакви данни за колонизация на Източните Родопи с турци от „османското коляно“; че по времето на Асеневци там са преселвани юруци, които се размесвали с местното славянско население, а след завоеванието на тоя край от турците „мъжете са били избивани, а завоевателите са обсебвали жените и дъщерите на победените“. Изводът му е, че „никой сега не може да каже каква е преобладаващата „кръв“ в жилите на сегашните „български“ или „етнически“ турци. Практическо значение в наше време имат самосъзнанието и преди всичко – езикът! Говорят ли турски и се чувстват турци – тяхно право е да се наричат каквито си искат. Но ние би трябвало да ги наричаме „български турци“, защото те са се пръкнали на българска земя и, така или иначе, са част от българската общност“ (вж. „Пътеписът е една епична изповед...“: Любка Захариева. „Николай Хайтов“. Срещи и разговори, анализи, писма. Изд. „Полимона“, Монтана, 2020, с. 156-157).

Да се знае, че като произход българите мохамедани са едно, а българските турци – съвсем друго, е особено важно, за да се проумее същината на възрожденският процес сред българите мохамедани, протичал доброволно на приливи и отливи от Освобождението ни от турско робство през 1878-а – през целия ХХ век – до ден-днешен, и да не се смесва той с тъй наречения „възродителен процес“ от 80-те години на миналия век, осъществен сред „българските турци“ насилствено.

Разбиране на тази отлика от страна на българските власти и българското общество би ни спестило много проблеми и грижи, възникнали след промяната на 10 ноември 1989 г. Защото именно през 90-те години на миналия век политиката отново се обърна в ущърб на българите мохамедани. Този път – круто докрай, защото това поредно връщане на турско-арабските им имена бе нещо като прелюдия към тяхното пълно откъсване от българския им корен. Добре че не всички от тях се подведоха...

За съжаление, срещат се и в днешно време хора, които не виждат разликата между възрожденския процес сред българите мохамедани и тъй наричания „възродителен процес“ сред „българските турци“. Дали защото наистина нищо не разбират и не искат да разберат, или защото са продажни, не знам. Но враговете на България са наясно с тази разлика и умишлено се стараят да я заличат, защото смесването на двата процеса работи в техен интерес и обслужва геостратегическите им интереси.

Неслучайно в началото на демократичните промени у нас, докато, покрай връщането на имената, темата бе още „гореща“, двама турски професори я подхванаха не на шега. През 1991 година в Анкара излезе брошурчето-пасквил „Страници от историческото минало на помаците“ на Хюсеин Мемишоглу, който безапелационно определи „помаците“ за „кумански турци“, а авторът на предговора Джемил Къванч, умувайки над уж стратегическата цел на българската политика („да предотврати изпадането на българското население в положение на малцинство“), стигна до заключението, че за да не се случи това, българските власти искат да „побългарят помаците и турците“, че „първата и най-важна задача за тях е асимилирането на тези две общности, които са представители на един и същи народ – турския“ (с. 1). Така двата процеса (преименуването на българите мохамедани през 70-те години и преименуването на „българските турци“ през 80-те) започнаха да се представят като един общ процес на „асимилиране на две турски общности“.

Николай Хайтов пръв предусети опасността от това смесване и още през 1992 година в интервю за вестник „24 часа“ предупреди, че „...тъй нареченият „възродителен процес“, протекъл в края на 1984 – началото на 1985 година, който се изрази в насилствена кръщавка на етническите турци, е едно, а истинският възродителен процес, започнал преди сто години (началната дата е 1885 година), е съвсем друго! Смесването сега на двата процеса се прави нарочно, за да се опорочи и опозори истинският възродителен процес, протекъл главно с помощта на просвещението и културата“ (вж. „Националист – това е нормалното ми агрегатно състояние“: Николай Хайтов. „Троянските коне в България“. Кн. І, ИК „Христо Ботев“, С., 2002, с. 113).

През 1992 година се появи и книгата „Възрожденският процес в България“ на чл. кор. Стоян Михайлов, виден общественик и учен, заемал постове по високите етажи на някогашната власт, известен с противопоставянето си на идеята за преименуване на „българските турци“. Той, в началните редове на книгата, също разграничи двата процеса в контекста на близката ни история и на съвременната реалност на Балканите и в заключение подчерта:

„Книгата е информация за умовете, търсещи истина за преименуванията от 1984-1985 г., както и в десетилетията преди това. Тя е ориентир за сърцата, сковани от тревога пред лицето на днешната ислямизация и турцизиране в България, пред новата имперска агресивност от неоосманска Турция към българите и българското в Родината ни, към нашата национална държава България“ (цит. по: Стоян Михайлов. „Възрожденският процес в България“. Изд. „М-8-М/АССА-М“, 2016, с. 4).

* * *
Малко историческо отклонение – колкото да стигнем до самия корен на проблема с отродяването на българите мохамедани и да разберем веднъж завинаги защо е необходимо да ги наричаме тъкмо „българи мохамедани“, когато се налага, а не иначе („когато се налага“, защото изобщо те са си просто българи и не е необходимо под път и над път специално да се подчертава, че изповядват еди-какво си вероизповедание).

Както знаем, Османската империя като държава е създадена по религиозен признак. Нейното население е разделено не толкова по народностна идентичност, колкото по религиозна. Така българите мохамедани (след помохамеданчването) стават правоверни (или привилегировани поданици) и като такива са длъжни да се подчиняват на нормите на Шериата. Българите християни си остават неправоверни (непривилегировани поданици, гяури). Българите мохамедани се вливат в разнообразния в етническо отношение „мюсюлмански миллет“, където етническата принадлежност на отделния член и на отделна по-малка или по-голяма компактна група няма никакво значение, докато българите християни принадлежат към „православния миллет“, където националната идентичност продължава да е значеща, макар и скрито, а междувременно, през 60-те години на XIX век със специален султански берат е официално обявен и „български миллет“. Чест прави на българите мохамедани, които и условията на такава безпощадна народностна асимилация успяват да запазят родовата си идентичност, та дори и само обозначавайки се сред останалите мюсюлмани като „торбеши“, „аповци“ и „мърваци“ (в Македонско), „помаци“ (в Ловешко), „ахряне“ (в Родопско) и други. Непосредствено след Освобождението ни те се определят у нас като „българи мохамедани“ („българомохамедани“) все от гледна точка на разграничаване от останалите етнически разнородни, но религиозно еднородни мюсюлмани.

По принцип Османската империя е умеела да се възползва оптимално от златното римско правило в политиката: „Разделяй и владей“. Самото насилствено помохамеданчване на част от българите цели точно това. То най-ярко се проявява по време на Априлското въстание (1876 г.), когато властта изпраща българи мохамедани да избиват българи християни, а после – за пред света – представя дръзкия метеж на българите срещу империята за махленска свада между самите българи. Сенклеровият бунт в Родопите, насочен срещу Временното руско управление непосредствено след Освобождението (1878 г.), също е част от тази причинно-следствена верига. По-късно светска Турция уж скъсва с османското си минало, но по отношение на българите мохамедани упражнява непрекъснатите си разделни политики включително до наши дни.

Затова в тези усилни години на нови отродителни разделби в българското общество Николай Хайтов не се уморяваше да припомня и пояснява истината за тези исторически събития. През 1991-а например в интервю за вестник „Земя“ той уточнява, че при потушаване на Априлското въстание чепинските българи мохамедани не са искали да воюват с батачани, но са го направили „след едно много сериозно сплашване от името на правителството“ по време на военната им мобилизация; че „като мохамедани те били задължени от религиозния закон (от Шериата) не само да се бият, но и да извършат заповяданото им клане. Страшимиров отлично го е обяснил в главата „Пепелища” в Историята на Априлското въстание. Известно ви е понятието „свещена война” – то и сега е в обращение. За разлика от светските войни характерните за исляма свещени войни се обявяват чрез тъй наречените „фетви” (свещеноправни решения), произходящи от най-високия духовник Шейх юл Исляма. Такава една фетва е намерена в Софийския османски архив от 1743 година“.

Според Николай Хайтов, опасността от възникването на свещена война (джихад) не е отминала и затова „помашкият въпрос“ се възражда непрекъснато „с нова сила“: „това си е старата мина със закъснител – баташката и сенклеровската. С тая разлика, че мината веднъж избухва, а „помашкият въпрос” се възпламенява периодически. При всеки кризисен момент!“ (вж. „Помашката карта“ в голямата игра“: Николай Хайтов. „Време за разхвърляне на камъни“. ИК „Христо Ботев“, С., 1994, с. 65-66). В крайна сметка, обобщава писателят, „и в спомените, и в архивите все още се пазят достатъчно много дела и документи, които доказват, че под повърхността на тихото наглед родопско ежедневие винаги е клокочела една невидима, непрестанна битка за отродяване на родопските българи мохамедани. Тази битка сега не само че не затихва, но се разпалва“ (вж. Пак там, с. 71-72).

Това непрекъснато тлеене и разгаряне на проблема с българите мохамедани във времето показва, че ние, българите, като общество имаме нерешени въпроси в миналото, които най-после трябва да разрешим. Честно. Чисто. Веднъж завинаги. Но как да ги разрешим, когато много хора – дали мохамедани, дали християни – и досега не са наясно, че процесите, тръгнали сред българите мохамедани у нас през 90-те години на миналия век, са следствие именно на някогашните османски похвати за разделяне на българите (мохамедани от християни) с цел да ни отслабят? Как да ги разрешим, когато и днес мнозина се съмняват, че българите мохамедани са потомци на българи, ислямизирани по време на робството, че не са никакви „турци“, а още по-малко „помаци“ като етнос. Вижте Уикипедия например, където историята им е частично подменена. Чуйте знайни и незнайни нашенски „авторитети“, позоваващи се през глава на мемишоглувци и къванчовци, които хал хабер си нямат от историческата истина (или ако имат, не им отърва да я изрекат!).

И ако не всички българи са наясно относно тези български работи, какво да кажем за чужденците, които въобще нищо по въпроса не знаят или само са чували за българите мохамедани противоречиви неща, и то не толкова от нашата, колкото от чуждата гледна точка? Имаме ли авторитетно изследване за българите мохамедани, преведено на чужд език? А ето, пасквилчето на Хюсеин Мемишоглу „Страници от историческото минало на помаците“ (1991 г.) още същата година е излязло и на английски език:„Pages of the History of Pomaks Turks“, („Страници от историята на помашките турци“). Забелязахте ли разликата при назоваването на българите мохамедани в заглавието, предназначено за българската аудитория („помаци“), и в заглавието, предназначено за чуждестранните читатели („Pomaks Turks“, „помашки турци“). Мислите ли, че е случайна?

Така че, волю-неволю, се убеждаваме колко актуални и в наше време са четирите книжки на „Сборник Родина“. Бих препоръчала на всички, които у нас и по света търсят истината за българите мохамедани, за техния произход и родова принадлежност, за тяхната трагична история и болка през вековете да се вслушват в гласа на родинци, който звучи най-чисто и ясно от „Сборник Родина“, а не да правят справки в Уикипедия или да вярват на маломерни умствени капацитети, накичили се с титли и звания.

Словото на родинци (чрез „Сборник Родина“) трябва да достигне до всеки българин. Защото носи истината. А истината дава решения за справяне с всички проблеми, включително и проблема с българите мохамедани. Това е причината Дружба „Родина“ да дразни така враговете на България, защото те не искат да имаме решения по тоя проблем, за да изпълняват безнаказано фантасмагоричните си политики и геополитики.

* * *

Дружба „Родина“ непрекъснато бърка сметките на враговете български, но и те не й остават длъжни. А тръгнат някакви брожения, свързани с българите мохамедани, а се пръкне поредното котило от нейни развенчатели, които при отрицанието си често губят мяра до степен да превръщат Дружба „Родина“ в нейната противоположност, изопачавайки изцяло и делата, и думите на родинци. Тук именно ни идва на помощ „Сборник Родина“. Защото в битката за паметта, в битката за Дружба „Родина“ е необходимо да се обръщаме към автентичните исторически източници, а той е най-автентичният!

Да проследим например лъжите за Дружба „Родина“ на един от най-изкусните й фалшификатори Хюсеин Мемишоглу, прокарани в неговите „Страници от историческото минало на помаците“ (1991 г.), и паралелно – една по една – да ги опровергаем, разлиствайки страниците на „Сборник Родина“. И така...

1. Мемишоглу твърди, че Дружба „Родина“ е създадена от „българските власти“, след което „под силен натиск населението на около 30 села е било принудено да сформира подобни дружества“ (с. 38).
   Всеки, който прочете „Сборник Родина“, ще научи, че инициативата за създаването на Дружба „Родина“ тръгва в средите на самите българи мохамедани и с това именно тя е уникална. Нещо повече. Властта в много случаи е наблюдавала дейността на родинци под лупа. А след 9 септември 1944 г. именно властта – отечественофронтовската власт – закрива Дружба „Родина“ окончателно.
   2. Мемишоглу твърди, че родинци искат да „побългарят“ „помаците“, като всаждат у тях „антитурски“ идеи и ги откъсват от „турско-мюсюлманската общност“ (с. 38).
   Всеки, който прочете „Сборник Родина“, ще научи, че родинци няма защо да „побългаряват“ хора, за които знаят със сигурност, че са българи. Та то е абсурдно! Родинци просто отварят очите на българите мохамедани за истината, че са българи, и ги предпазват от лъжите на предатели, подобни на Мемишоглу, които години наред ги набеждават, че са турци или каквото и да е друго, но не и българи.
   3. Мемишоглу твърди, че родинци се борят против „исляма“, като насаждат в главите на „помаците“ „антимюсюлмански“ идеи“ и се опитват да ги... „похристиянчат“ (с. 38).
   Всеки, който прочете „Сборник Родина“, по-специално устава на Дружба „Родина“, публикуван в него, ще се убеди, че родинци ни най-малко са „похристиянчвали“ българите мохамедани. Напротив – както вече стана дума, една от задачите на Дружбата е била „да бди за строго придържане към религиозните догми на мюсюлманството и Корана, който трябва да стане разбираем за мъжете, жените и децата“ (вж. „Устав“: „Сборник Родина“, кн. 1, 1939, с. 35). На туй отгоре, за постигане на тази цел части от Корана са преведени на български език и на български език родинци го озвучават в джамиите.

Впрочем, за да подсили безочливите си лъжи Мемишоглу е публикувал факсимиле на устава на Дружба „Родина“. Но тъкмо при тази съществена част от него буквите са така размазани, че текстът не се чете.
4. Мемишоглу твърди, като уж цитира устава, че целите и задачите на Дружба „Родина“ са:

„а/ Да работи за взаимно опознаване, сближение и подпомагане между помаците и българите християни в Родопската област;
б/ Да събужда и развива българско народностно чувство у помаците...“ (с. 38).

Всеки, който прочете „Сборник Родина“, ще види, че тази част от устава, относно задачите на Дружба „Родина“, гласи:

„а/ Да работи за взаимно опознаване, сближение и подпомагане между българите мохамедани и българите християни в Родопската област;
б/ Да събужда и развива българско народностно чувство у българите с мохамеданско вероизповедание“ (вж. „Устав“: „Сборник Родина“, кн. 1, 1939, с. 34).

На факсимилето, което Мемишоглу е публикувал, разбира се, отново са заличени местата, където са изписани названията „българи мохамедани“ и „българи с мохамеданско вероизповедание“ – така, че да не се четат. Докъде достига наглостта на фалшификатора – да подправя дори документ, чието факсимиле посочва като приложение! Читателите, разбира се, ще прочетат, че е посочил факсимиле на автентичния документ и дори може да го погледнат, но едва ли някой ще потърси там конкретните пасажи, които е цитирал, за да забележи, че ключовите думи са подменени в полза на неговите „партенки“. А и да ги потърси, няма да ги разчете, доколкото са размазани. Така че „партенките“ му ще минат за истина.

Колко е хубаво, че „Сборник Родина“ съществува. Докато го има, ще се знае и истината за Дружба „Родина“! Затова в усойното и опасно за българщината време на 90-те години и Николай Хайтов (в своята публицистика), и Стоян Михайлов (в голямата своя студия „Родинското движение“) реабилитираха пред българското общество Дружба „Родина“, разказвайки за нейното създаване и възход, за погрома над нея, омаяни от величието и трагизма на родинци.

Но колцина от нас се вслушаха в думите им, в тревогите им, в предупрежденията им? Как тогава днес да осмислим дейността на Дружба „Родина“, нейното своеобразие, нейното значение? Как днес да се вслушаме в онова, което членовете й са изповядвали и в което са вярвали безпрекословно? Как да градим бъдещето, след като опасността да стъпим в основите на гнилак е все още неотминала?

* * *

То и стъпихме на гнилак в началото на 90-те години на миналия век, което отключи процеси, несънувани и в най-страшните ни кошмари. Дали защото във всеобщата еуфория на Промяната някой реши, че всичко е позволено (и наистина си позволиха всичко!)? Дали защото някой, скрито и в тишина, години наред бе подготвял подобен чудовищен сценарий и неговите изпълнители (и наистина твърде бързо и „смазано“ им се получаваше всичко!)? Дали просто правилото „парица е царица“ внезапно измести всички нравствени правила и обществени закони? Не знам...

Започна се покрай патакламите, свързани с връщането на турско-арабските имена на „българските турци“. Доколкото тъкмо по това време тръгна и хитроумното смесване на „възродителния процес“ сред „българските турци“ и възрожденските процеси сред българите мохамедани през годините, се начена отново връщане на турско-арабските имена и на българите мохамедани. Само че, вместо българите мохамедани да „върнат“ имената си, им ги „върнаха“ така, че подлъгалите се осъмнаха не просто отново „опомачени“, а направо... „потурчени“!

Как стана това и кой го направи? Новите нашенски отродители. Не, не Движението за права и свободи (ДПС), както навярно си мислите. А новите еничари. Михаил Иванов, дългогодишен съветник по етническите и религиозните въпроси на президента Желю Желев (1990-1997 г.), дори се удря гордо в гърдите, че именно той с „една редакционна група, включително представители на няколко неправителствени организации“, има заслуга за осъществяването на това антибългарско дело. В интервю от 2011 година сам разказва как вечерта на 4 март 1990 г. работели над „последната редакция на Закона за имената, с който да бъде възстановено правото на свободен избор на име. На другия ден предстоеше законът да бъде разгледан и приет от Народното събрание“ (вж. „Михаил Иванов: Ахмед Доган няма принос за връщането на имената на турците и помаците“: „ГЛАСОВЕ“, 25.05.2011, на адрес: http://glasove.com/categories/kultura-i-obshtestvo/news/mihail-ivanov-ahmed-dogan-nyama-prinos-za-vrushtaneto-na-imenata-na-turtsite-i-pomatsite). А какво са измъдрили във връзка с това, което ни интересува, виждаме в Закона за имената на българските граждани, по-специално в § 2. (Изм. – ДВ, бр. 94 от 1990 г.) от „Преходни и Заключителни разпоредби“, точка (1) и (6):

„(1) Българските граждани, на които принудително са заменени имената, могат по свое желание да възстановят предишните си имена...“;

„(6) Възстановяването или промяната на бащините и фамилните имена може да се извършва по желание на гражданите и без съответните наставки, посочени в чл. 6 на този закон“.

А чл. 6 от закона гласи: „Бащиното име се вписва с наставка -ов, -ев, -ова, -ева съобразно пола на детето освен когато собственото име на бащата не позволява поставянето на тези наставки или те противоречат на именните традиции“ (вж. „Закон за имената на българските граждани“: „Държавен вестник“, брой 20 от 9.XIII. – „Сиела“. Справочен и правен софтуер, на адрес: https://www.ciela.net/svobodna-zona-darjaven-vestnik/document/2132289537/issue/1082/zakon-za-imenata-na-balgarskite-grazhdani).

Човек и без да е юрист, вижда, че между точките (1) и (6) от „Преходни и Заключителни разпоредби“ на закона има крещящо противоречие. Какво означава възстановяването на предишното име по точка (1)? Означава едно към едно връщане на някогашното име, дадено по рождение! Тогава откъде-накъде в точка (6) се отваря вратичка за приемане на друго име, при това съпроводено с премахване тъкмо на наставките, характерни за българската именна система, което противоречи на именната традиция на българите мохамедани?

Така мнозина българи мохамедани били подмамвани от чиновници-недомисленици не да връщат някогашните си рождени имена, а без да се усетят (защото ги убеждавали, че „така пишело в закона“!), да приемат съвсем други имена, характерни за турско-арабската именна система. Това ново п р е и м е н у в а н е (а не в ъ з с т а н о в я в а н е на имената!) на българите мохамедани често е било придружавано със заплахи и натиск „отгоре“, разбирай – централно, от ДПС, и „отдолу“, разбирай – от местните власти.

За тези, които се правят, че не разбират за какво иде реч... Помолих преди време приятел от Западните Родопи да ми каже имената си, а той попита: „Кое от трите?“ – „Как „от трите“? Не са ли две – старо и ново?“. Така всъщност разбрах какво точно се е случило през 90-те години и как българите мохамедани са се сдобили с по „три имена“. Примерно: Исен Реджепов Ахмедов (по рождение) е станал след преименуването през 70-те години Асен Радков Момчилов, а след „връщането“ на името му... пардон! – след преименуването му през 90-те години вече е Юсеин Реджеп Ахмед, а не Исен Реджепов Ахмедов, какъвто е по рождение. Когато човекът осъзна, че всъщност е „потурчен“, в очите му се появиха сълзи.

За това ново издевателство над българите мохамедани свидетелства книгата на Живко Сахатчиев с красноречиво заглавие – „Второто потурчване на Якоруда 1990-1995 година“ (1996). В нея всичко това е разказано едно към едно, с болезнени подробности.

У Живко Сахатчиев, този „дългогодишен учител по география в малкото родопско градче“, сякаш възкръсва метежният дух на родинци. Неслучайно в уводните думи „Достойно за възхищение“ Николай Хайтов покрай „делата Сахатчиеви“ упоменава будителя Паисий Хилендарски и летописеца Захари Стоянов, а накрая, относно страниците на книгата, изтъква:

„Те са разказ не за автора, това ще сторят бъдещи летописци; те не са и жалби на отчаяния дух, отново окован в робски вериги; те са епопея за безсмъртието на българщината като дух, като воля, като непокорство и съпротива срещу опитите да бъде обречен“ (вж. Живко Сахатчиев. „Второто потурчване на Якоруда 1990-1995 година“. Статии, писма, документи, разговори. Изд. „Деница“, Пловдив, 1996, с. 8).

Нима същото със същата сила не важи и за страниците на „Сборник Родина“, само че изписани в друго време в друга среда от други хора!

* * *

„Какво толкова? – ще каже някой, а такъв винаги се намира. – Някакви имена, някакви-никакви наставки!...“ Да, наистина... някакви имена, някакви-никакви наставки. Само че дори единствено благодарение на тях се доказва оспорвания от толкова много врагове на България българския народностен произход на българите мохамедани! Ако имената им са български, няма как да доказваш на когото и да е, че българите мохамедани не са българи. Ако имената им са турско-арабски, но с наставките -ов/-ова, -ев/-ева за презимето и фамилията, пак ще ти е трудно да ги „потурчваш“, защото така се създават презимето и фамилията по българската именна система. Но ако имената са изцяло създадени по турско-арабската именна система (без наставките), тогава – пей, сърце, лети, фантазийо!...

Неслучайно след като българите мохамедани се сдобиха с турски имена, и названието „помаци“ се изпълни с друг смисъл, придоби друга тежест. Тъкмо тогава то измести като с магическа пръчка названието „българи мохамедани“. Названието „българин мохамеданин“ ясно посочва, от една страна, народностната принадлежност, от друга страна, религиозната принадлежност на човека. Названието „помак“ какво посочва? Нищо. Оттук всеки измамник вече можеше да скалъпва каквито си иска налудни „теории“ – я, че „помаците“ са друг етнос („кумански турци“ в Турция или „славянофонни елини“ в Гърция, да речем); я, че „помаците“ са си сами по себе си етнос („помашки етнос“ в България), което е още по-голям абсурд; я че „помаците“ са „марсияни“ (имаше и такива изцепки... като например на „помака“-визионер Васил Войнов, който се самоопредели като „марсианец“, защото той така си разбирал правото на самоопределение, което имал!).

Така през 90-те години на миналия век четирите книжки на „Сборник Родина“ се оказаха още по-ценни. Толкова ценни, че чак безценни. Защото оттук-нататък теориите за инородния произход, история и родова принадлежност на „помаците“ претърпяха истински бум, мътейки мозъците не само на невежествени хорица и политически парвенюта, драпащи за власт, но и на разнопери представители на академичните и артистичните кръгове у нас.

Неизвестно защо и как, идеята за „помашки етнос“ бе мигновено подхваната от наши „интелектуалци“ и „елитни писатели – тъй самите те самоласкаещо се самонаричаха. Това не бяха хора кои да е, а съветници на президента Желю Желев (Михаил Иванов и Антонина Желязкова ), преподаватели в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ (Цветана Георгиева, завеждащ Катедра по етнология, и Светлана Иванова), дори един заместник-министър на образованието и науката (Татяна Костадинова, 1991-1993 г.) и какви ли не други „скрити патронки“, които по-късно изгърмяха. В интервю от 1994-а за „Неделен Стандарт“ Николай Хайтов съвсем точно каза за тях: „Те се появиха, когато да се биеш в гърдите като защитник на пострадалото население се превърна в поминък“ (вж. „Родопите ще станат втора Босна, когато великите сили решат“: Николай Хайтов. „Троянските коне в България“. Кн. І..., с. 344). Същевременно, един никому неизвестен авантюрист от ардинското село Жълтуша (Камен Буров) запретна ръкави да създава „помашка партия“, тръбейки, че ще го подкрепят стотици хиляди (!?) „помаци“.

Въобще през 90-те години на миналия век за „помаците“ тръгна да се говори като за едва ли не фактор в политическата карта на Балканите. Гърците официално признаваха съществуването на „помашки етнос“ и „помашки език“ и дори издадоха „Помашко-гръцки речник“. А в Турция пък изведнъж осъзнаха, че не всички тамошни граждани са „турци“, както дотогава, а че – о, чудо на чудесата! – съществуват и „помаци“ („помаклар“).

Нашите „интелектуалци“ се отчетоха едва през 1995 година, като по Канал 1 на Българската национална телевизия показаха злополучния филм „Гори, гори, огънче!“, стъкмен по сценарий на „елитната писателка“ Малина Томова, под съветничеството на „елитника“-сатирик Радой Ралин. Добре че бяха „простите“ селяци от Мугла, за да ги поставят на мястото им.

Николай Хайтов не остави фалшификаторите и лъжците да развяват коня си. С огнена публицистика той развенчаваше всякаквите им опити за подмяна на историческата истина. В последната десетилетка на живота си, изпълнен с младежката жар на някогашните родинци, той громеше враговете на българщината като лъв. Нищо, свързано с българите мохамедани, не убягна от острото му оченце! Безчет са интервютата, статиите, спонтанните „реплики“ и бележки, чрез които опровергаваше лъжите и оповестяваше истината за българите в Родопите: „Българите мохамедани гласуват като всички българи“ (1992 г.), „Националист – това е нормалното ми агрегатно състояние“ (1992 г.), „Кой разпалва отродителните процеси“ (1993 г.), „Славянско племе ли са помаците, или са марсияни?“ (1993 г.), „Българите мохамедани не се предадоха“ (1993 г.), „Мелницата, наречена училище“ (1993 г.), „Родопите ще станат втора Босна, когато великите сили решат“ (1994 г.), „Чиста мистификация“ (1995 г.), „Държавният глава постави под въпрос отношението си към българщината“ (1995 г.), „Проповедници-шпиони настървяват мохамедани срещу християни“ (1995 г.)... Заглавията на тези негови творения сами по себе си говорят за какво става дума.

Лично мен много ме впечатли негова „реплика“ от 1994 година – „Снимка изобличава фалшификациите с „помашкия етнос“. Снимката била направена в началото на ХХ век. На нея правнучката на прочутия Агуш ага, родопчанин „помак“ и османски администратор се кипрела, облечена в старинна българска носия. Дори само тази една снимка според писателя опровергава всички днешни фалшификатори и лъжци, „проводници на помашкия сепаратизъм“ (вж. „Кой разпалва отродителните процеси“: Николай Хайтов. „Троянските коне в България“..., с. 127).

Същевременно от пазвите на Родопа, от ивайловградското село Жълти чал, по същото време излезе на видело нов апостол – отец Боян Саръев, председател на Движението за християнство и прогрес „Свети Йоан Предтеча“ – българин мохамеданин, приел християнството, поставил си за цел да върне в лоното на православието българите мохамедани. Този благочестив родопчанин с дръзка стъпка, пословична твърдост и достойно за възхита смирение изпълняваше Божиите повеления до края на живота си през 2023 година.

* * *

В началото на новото ХХI столетие изобретяването на нов „помашки етнос“ в научните и ненаучни среди у нас се превърна едва ли не в хоби. Сред новите „помашки“ специалисти и „авторитети“ се откроиха най-вече Евгения Иванова (от Нов български университет) и Георги Зеленгора („субпродукт“ на Софийския университет). Има и други, но те не са чак толкова забавни.

Особено внимание заслужават „научните“ постижения на самите „помашки помаколози“ и идеолози по съвместителство – Ефрем Моллов, Исмен Реджепов (псевдоним на Никола Чуралски) и визионерът Васил Войнов. Те именно се захванаха да търсят „помашки език“, „помашка история“ и „помашка територия“, доколкото новоизобретеният етнос следваше да има свой език, история и територия.

Оповестеният от Ефрем Моллов „помашки език“ обаче се оказа говорът, от който векове наред в Родопите се ползват всички – и мохамедани, и християни. В Турция и Гърция това, без съмнение, е чужд език, защото е български, но у нас той е известен като родопски диалект. Затова опиталият се да го пробута като „помашки език“ у нас Ефрем Моллов стана за смях.

Относно „помашката история“... В своите „научни“ занимания видните „помашки помаколози“ стигнаха до наистина фантастични идеи: един (Eфрем Моллов) откри началото на „помаците“ в VI век преди Христа, като нарочи за техен праотец самия Кир II Велики, създателя на Персийската империя; друг (Исмен Реджепов) съобщи за съществуването на „помаците“ дори 3000 години преди Христа. Ако не се досещате, „помаците“ още тогава били мюсюлмани, нищо че ислямът се е появил едва в VI век след Христа, но това просто са незначителни подробности от всемирната „помашка“ историческа картина. (Ако тук неволно да възкликнете: „Помаци-ахмаци!“, разбира се, ще сте прави.)

Колкото до „помашката територия“... Доколкото Илон Мъск тогава все още не се беше изявил, нямаше как да се мисли сериозно за разселване на „помаците“ на Марс (върти се в главата ми смътен спомен... дали някой от „помаците“ визионери не бе открил и в гена на Мъск нещо „помашко“!), а планетата Земя, както е известно, не се разширява, затова Родопите отново бяха прицелени за откъсване от снагата на България. И разбира се, още целия Балкански полуостров, донякъде и цяла Европа и поне половината Азия...

И това не е всичко. През 2012 година в Смолян буквално от нищото се появи Европейски институт „Помак“, наброяващ дванадесетина членове во главе с Ефрем Моллов. За кратко време институтът разви такава бурна обществена дейност, че свят да ти се завие! То книги ли не бяха, то пресконференции една след друга ли, то летене ли от телевизия на телевизия, от излагация на излагация, то какво ли не? Дори Информационна агенция „Европомак“ изникна с главен информатор Георги Зеленгора. А за капак от името на института изпратиха до Европейската комисия два доклада, за да занимават и европейските депутати с глупостите и фантасмагориите, които се раждаха в разпалените им глави. Само за сведение (и разведряване) ще цитирам откъс от втория им доклад „Положението на помаците в Република България, проявите на дискриминация срещу тях и нарушаването на човешките им права“ (2013 г.), където например се твърдеше, че „помаците“ са многомилионна „транснационална етническа общност, пръсната в различни райони на Балканите и Мала Азия и изповядваща исляма“, населяваща „шест държави България, Турция, Гърция, Македония, Албания и Косово“ и – покрай богомилите – едва ли не цяла Европа. Жалко, че Информационна агенция „Европомак“, където вторият доклад бе публикуван, вече е закрита, та няма как да се насладите на този шедьовър на епистоларното изкуство, останал вероятно само в архива на Европейската комисия и в личния ми архив. Споменавам това мимоходом, колкото да се направи разликата между мимолетността на лъжите и лъжците, от една страна, а от друга – непреходността на истината и на „Сборник Родина“!

Междувременно, „помашките“ парвенюта пробваха да създадат и „помашка партия“, като този път, разбираемо, „помаците“-поддръжници от стотици хиляди през 90-те години на миналия век станаха дори милиони. Естествено, когато нещо (като „помашката нация“!) не съществува, е лесно да го измерваш в стотици, в милиони и дори – защо не? – в милиарди, нали? А Ефрем Моллов в представите си вече се носеше не просто като „помашки лидер“, а като „помашки хан“.

А цялата тази бълкотия тръгна от някаквито-никакви наставчици!

* * *

И когато всичко, което работи за каузата на Дружба „Родина“ и на българщината, като че бе вече изчезнало, когато всяка надежда като че бе загубена завинаги, тогава Дружба „Родина“ взе че възкръсна от пепелта!

На 1 ноември 2009 г. родолюбиви българи, запленени от идеите на някогашната Българомохамеданска културно-просветна и благотворителна дружба „Родина“, учредяват в София Сдружение „Дружба „Родина“, за да продължат делото на родинци, съобразно предизвикателствата на новото време. За съпредседатели са избрани акад. Георги Марков, Зарко Маринов и Манчо Джуркин (2009-2013 г.), а по-късно – акад. Георги Марков, Здравко Димитров и Мустафа Авдиков (2013-2020 г.). Сдружение „Дружба „Родина“ създава клонове в цяла Родопа, в Пиринско и Тетевенско. Секретар-касиери са Димитър М. Димитров, отговорник за Смолянска и Кърджалийска област, Велинградско и Тетевенско, и Петко Колев, отговорник за Гоце-Делчевско.

Девиз на съвременните родинци е „РОДОЛЮБИЕ И РЕЛИГИОЗНА ТОЛЕРАНТНОСТ“. Усилията им са съсредоточени в две направления: 1. Да пазят паметта за Българомохамеданска културно-просветна и благотворителна дружба „Родина“ (1937-1947 г.) и да продължат нейната дейност в новото време при новите обстоятелства. 2. Да пресичат в корена всякакви опити за отродяване на българите, изповядващи ислям, и да изобличават лъжците, спекулантите и фалшификаторите на старата и новата история на България.

За целта в ТАНГРА ТанНакРа ИК е създадена специална книжна ПОРЕДИЦА „ДРУЖБА „РОДИНА“ и сайт на Дружба „Родина“. За десет години в поредицата излизат над двадесет книги. Това са сборници, посветени на членове на някогашната Дружба „Родина“, на съидейници и съратници на движението (Маньо Шарков, Симеон Фисински, Стоил Кумецов, Светослав Духовников, Камен Боляров, Христо Караманджуков, Петър Маринов, Асен Зеров, Братан Шукеров...). Книгите съдържат техни спомени, статии, изказвания и художествени творби, документи, снимки и кореспонденция, както и статии и изследвания за тях. Същевременно виждат бял свят и сборници за Дружба „Родина“, в които миналото на организацията „кореспондира“ с настоящето и бъдещето („Дружба „Родина“. Спомени за бъдещето“, „Припек. Минало и настояще“, „Дейци на Дружба „Родина“ – почетни граждани“, „Дружба „Родина“. Минало и съвременност“, „Учители – будители и радетели за българщината от с. Абланица, община Хаджидимово“...) Специален раздел оформят изданията от ПОРЕДИЦА „ДРУЖБА „РОДИНА“, в които се развенчават лъжците, спекулантите и фалшификаторите на историята на българите, изповядващи ислям. За удостоверяване на историческата истина в тях са използвани главно документи и свидетелства на очевидци (сборникът „Заблуди и фалшификации за произхода на българите мохамедани“ и авторски книги на съвременни радетели на родинското дело Георги Кулов, Живко Сахатчиев, Васил Колевски, Явор Саръев, Елена Алекова...). В отделни издания вече е публикувана и кореспонденцията на Сдружение „Дружба „Родина“ с лъжците и фалшификаторите, както и с държавните институции на България и други европейски страни за удостоверяване на истината и разобличаване на лъжите за случвалото се с българите мохамедани в по-ново време („Българите мохамедани. Лъжи и спекулации“, Първа част, Втора част, Трета част). В трета част ясно е очертана границата между вековния възрожденски процес сред българите мохамедани и тъй наричания „възродителен процес“ от 1984-1985 година сред „българските турци“, като са разобличени всички опашати лъжи и лъжци, свързани с последния.

Съвременните родинци са категорични: има ли лъжи и спекулации, свързани с българите мохамедани и „българските турци“, Дружба „Родина“ ще се възкръсва от пепелта пак и пак. За да провъзгласява пак и пак истината за българите мохамедани.

* * *

„Сборник Родина“ е уникално за своето време явление, а с годините стойността му на документ и свидетелство от първа ръка за всичко, случило се сред българите мохамедани през първата половина на ХХ век, само расте. Сборникът е необходим в нашето време на тотална дезинформация и лъжи, защото пази истината за целите, идеите и дейността на Дружба „Родина“. Истината за българите мохамедани. Истината за техния просветителски и културен подем, за тяхното народностно осъзнаване, приемано от тях като възраждане. Истината за тях като произход и история, като нрави и обичаи, като хора, като обществени фигури, като родолюбци, като българи. Истината, оповестена от самите българи мохамедани, родени непосредствено преди или след Освобождението на Родопския край (1912 г.), които, подобно на великите ни възрожденци, посвещават себе си на отечеството и работят до смърт в изпълнение на народната воля. Без грам облага. Без капчица корист.

Неслучайно перифразирам тук думите на Апостола, защото, подобно на него, родинци са апостолите на Родопа. Хубаво би било техният девиз „А з с ъ м б ъ л г а р и н и о б и ч а м м о е т о о т е ч е с т в о Б ъ л г а р и я“ (вж. „Шеста обичайна вечеринка на Дружба „Родина“: „Сборник Родина“, кн. 4, 1944, с. 91), оповестен от Светослав Духовников на 19 декември 1942 г. на шестата вечеринка на Дружба „Родина“, да влезе като мото в книгите на съвременните отродители български – като противовес на причудливите им тези и абсурдни предположения за несъществуващия „помашки етнос“.

Отрадно е, че и днес делото на родинци продължава. В други сърца. В други мисли. В други мечти. И днес истината, която родинци някога оповестиха на висок глас, е жива.

Бих искала да кажа на един наш съвременен политик, който се старае публично да омаловажава битката за българщината в Родопите, смятайки я за демоде и отживелица: „Неуважаеми другарю политик! Битката за българщината в Родопите няма как да бъде демоде и отживелица. Защото е битка за истината. А истината винаги е актуална. Истината е вечна. Временна е нечия лична правдица като вашата – днес я има, утре я няма, ведно с нейния носител“.

И защо ни е тая истина, ще попита някой.

Разказват, че по времето на Конфуций нещата в Поднебесната империя тръгнали наобратно. И нямало оправия. Императорът се обърнал към мъдреца с молба да му помогне. Първото, което Конфуций предложил, било да се върнат „истинските имена на нещата“.

Ето затова ни е истината (в това число истината за българите мохамедани), за да озаптим държавата, когато я изпуснем? За да се върнем в пътя, когато сме свърнали от него. Иначе ще загинем. И като държава. И като народ. И като човечество.

Хубаво е, че „Сборник Родина“, благодарение на Издателска къща „Синева“, отново вижда бял свят. Това е акт на обновена памет. Памет за днес. Памет за бъдещето.

Памет за България.

(Материалът е публикуван с авторски редакторски поправки)