В Северна Америка дебатът за предколумбовите контакти се сблъсква с Руническия камък от Кенсингтън, намерен през 1898 година в Минесота от фермера Олоф Еман. Сивата вака с тегло 90 килограма съдържа надпис с руни, датиран от самия текст към 1362 година. Скандинавските лингвисти и палеографи, сред които професор Свен Янсон, идентифицират множество езикови анахронизми. Словоредът, граматическите форми и използването на думи като „opthagelse farth“ (експедиция) не съответстват на средновековния старонорвежки или старошведски език от XIV век, а отразяват граматиката на скандинавските диалекти от XIX век, говорими в региона от тогавашните преселници. Микроскопският анализ на каналите на руните, извършен през XX век, показва липса на достатъчна ерозия, каквато би следвало да съществува след престой от над пет века във влажната почва под корените на дървото. Въпреки опитите обектът да бъде представен като доказателство за ранно викингско присъствие във вътрешността на континента, съвкупността от лингвистични и физически данни го определя като продукция на XIX век.
Подобна критика засяга и т.нар. Багдадска батерия – глинен съд с височина 13 сантиметра, открит през 1936 година в Худжут Рабу край Багдад, датиран от партския период. Вътрешността съдържа меден цилиндър, запечатан с битум, и железен прът. Въпреки че експерименталното пълнене на реплики с оцет генерира електрически потенциал от около 0,8 до 1,1 волта, археологическият контекст не предоставя никакви следи от проводници, консуматори или вериги. Битумната капачка напълно изолира вътрешността, което прави практически невъзможно извеждането на стабилен ток без разрушаване на запечатването. Подобни медни цилиндри са открити в близкия град Селевкия, където са използвани за херметично съхранение на органични свитъци от папирус или пергамент, предпазвайки ги от влагата и насекомите. Железният прът в тези случаи е служил за структурно укрепване или за фиксиране на свитъка.
Оптичните свойства на Асирийската леща от Нимруд, намерена от Остин Хенри Лейард през 1853 година, също подлежат на строго ограничена интерпретация. Кварцовият кристал от VIII век пр.н.е. има овална форма и трикратно увеличение. Британският музей, където се съхранява обектът, отбелязва, че плоско-изпъкналата форма е постигната чрез грубо смилане, а кристалното ядро съдържа множество вътрешни мехурчета и дефекти, които разсейват светлината. Този дефект прави кристала непригоден за използване като точна оптика в телескопи или микроскопи. По-вероятно е предметът да е служил за инкрустация в мебели или като декоративно „изгарящо стъкло“ за запалване на огън, което е било известно на занаятчиите в Месопотамия.
Анализът на тези обекти показва, че физическите закони, химията на материалите и архивираните документи предоставят напълно достатъчно инструменти за обяснение на феномените, без да е необходимо въвеждането на хипотетични извънземни или технологично аномални цивилизации.
