Химическият възел от 1976 година: Инструментални лимити и перхлорати
Когато спускаемите апарати Viking 1 и Viking 2 кацнаха съответно в Chryse Planitia и Utopia Planitia през лятото на 1976 г., те носеха със себе си малък, но изключително скъп за времето си биохимичен модул. Експериментът Labeled Release (LR), ръководен от Гилбърт Левин, даде светкавична положителна реакция: при впръскване на хранителен разтвор с въглерод-14 в марсианския реголит бе регистрирано отделяне на радиоактивен въглероден диоксид. На Земята такъв резултат автоматично се класифицира като метаболитна активност на микроорганизми.
Проблемът възникна секунди по-късно, когато газовият хроматограф-масс спектрометър (GCMS) на апарата не откри никакви следи от органични съединения в същата почва. Авторитетната институционална логика на НАСА тогава бе проста: без органична материя няма как да има живи клетки. Всичко бе отдадено на невиждана дотогава агресивна неорганична химия.
Едва десетилетия по-късно, когато роувърът Phoenix откри перхлорати в марсианската почва през 2008 г., стана ясно къде е била пробойната в теорията. При загряването на почвената проба вътре в GCMS за анализиране, съдържащите се перхлорати са се разпаднали и буквално са изгорили всякакви налични органични молекули, превръщайки ги във вода и въглероден диоксид. Тоест, самата методология за проверка бе унищожила доказателствата, които бе изпратена да търси.
Сезонният метан и органичните молекули в кратера Гейл
През последните години данни от роувъра Curiosity, който от 2012 г. прекосява кратера Гейл, отново нарушиха спокойствието в архивите. Лазерният спектрометър Sample Analysis at Mars (SAM) регистрира фонови нива на метан, които проявяват ясна сезонна цикличност – пикове през марсианското лято и спадове през зимата. В земни условия над 90% от метана се произвежда от биологични източници, главно метаногенни археи.
Скептиците бързо посочиха, че метанът може да е продукт на серпентинизация – абиотичен геоложки процес, при който водата взаимодейства с оливинови скали под повърхността. Проблемът с тази хипотеза е скоростта на изчезване на метана във фотохимичния модел на марсианската атмосфера. Газът се разпада твърде бързо, което подсказва за съществуването на локален източник или непознат механизъм на бързо унищожаване край повърхността.
Паралелно с това Curiosity проби аргилити на възраст 3.5 милиарда години и потвърди наличието на тиофени, бензен и толуен. Това не са директни фосили от клетки, а сложни въглеводородни вериги. Те показват, че древните марсиански езера са притежавали стабилен градиент от градивни елементи. Архивите от данни растат, но разчитането им остава заклещено в интелектуална мъгла от предпазливи формулировки.
