Лабораторното оборудване от средата на XX век притежава една особена сухота. Месингови вентили, вакуумни помпи, които бръмчат с ритъма на уморена фабрична смяна, и тръби от кварцово стъкло, потъмнели от въглеродни отлагания. Именно в такава среда през 60-те години се появява един неочакван системен шум. Когато между два метала във вакуумна или газова среда се приложи определена потенциална разлика, измервателите фиксират частици с енергия, надвишаваща приложеното напрежение от два до три пъти. За стандартната учебникарска логика това е равносилно на магия или грешка в заземяването. Но когато една грешка се повтаря при десетки различни екипи, в различни лаборатории и с различно захранване, тя престава да бъде случайност и се превръща в архивно гробище за хипотези.
Големият проблем на този феномен никога не е бил в липсата на измервания, а в липсата на достатъчно прецизно математическо моделиране за микроскопичните процеси, случващи се по повърхността на метала. Докато инженерите се опитват просто да изолират смущенията, за да получат стабилен рентгенов лъч за медицински или индустриални цели, фундаменталният въпрос остава да виси. Ако захранването осигурява точно определен праг, откъде се взема допълнителният импулс?
Екипът на Виктор Паско от Държавния университет на Пенсилвания поема задачата да почисти тази прах, натрупана от десетилетия. Техният подход не разчита на нови, екзотични теории, а на сурова компютърна симулация на познати физически процеси, сглобени в обща верига. Според публикуваните данни аномалията не се дължи на нарушаване на физичните закони, а на затворен цикъл от обратна връзка.
Когато първичният електрон се удари в анода, той забавя движението си и генерира рентгенови фотони. Тези фотони нямат маса или електрически заряд, но притежават енергия. Голяма част от тях напускат системата, но определен процент се връща обратно към катода. При сблъсъка си с него те избиват нови електрони чрез фотоелектричния ефект. Тези вторични електрони се изстрелват отново през пролуката, но вече намират поле, което ги ускорява допълнително. Ако процеса се повтори няколко пъти в микроскопичен времеви прозорец, детекторите отчитат не единично събитие, а сумарния резултат от цялата каскада. Измервателният уред регистрира крайната частица като продукт на еднократно ускорение, откъдето идва и оптичната илюзия за „прекомерна“ енергия.
