Уязвимост на древните и фалшивият мир на настоящето
Най-нестабилният епизод в историята на сложния живот на Земята се оказва най-старият — периодът между 539 и 447 милиона години преди настоящето, който обхваща така наречената Камбрийска експлозия. Тогава климатът е бил изключително топъл, а въглеродните флуктуации — хаотични. Организмите са се появявали и изчезвали с висока честота, но общото биоразнообразие е оставало ниско и повърхностно. Всяка малка промяна в температурата на водата е водела до пълно преформатиране на локалните екосистеми.
За разлика от тогава, последните 57 милиона години — епохата на Кайнозоя, в която се намираме и ние — показва най-ниските нива на биологична уязвимост в целия изследван период. Авторите на научната публикация обясняват това с натрупването на огромно видово разнообразие, появата на структурно сложни екосистеми и разпространението на дългоживеещи родове, които са устоявали на локални смущения. На хартия живеем в най-стабилния, най-миролюбивия и най-защитения свят, който тази планета е виждала от половин милиард години насам.
Но тук идва проблемът, който всеки архив спестява на оптимистите. Тектонските и палеоклиматичните процеси, които са поддържали тези пет състояния, са се задвижвали от естествени геоложки механизми с невъобразима инерция. Преходите между тях са траели милиони години, което е давало поне някакво време за еволюционна маневра. В момента въглеродният цикъл се форсира с темпове, които няма аналог в пробите от морското дъно. Докато природните преходи са се измервали със стъпка от 472 хиляди години, сегашната промяна в химичния състав на океаните и атмосферата се извършва в рамките на няколко века.
Механизмите, които поддържат фундаменталните климатични режими, все още не са напълно разгадани от математическите модели. Учените все още не могат да кажат с точност какъв е онзи критичен праг от милиграм на литър разтворен въглерод, след който океанът спира да функционира като буфер и се превръща в източник на токсична нестабилност. Ясно е само едно: съвременната биосфера не е безкрайно еластична. Нейната настояща стабилност е резултат от милиони години фино настроени баланси, а не от някаква магическа имунизирана природа.
Архивите от древните морски седименти не съдържат морални поуки или предупреждения за бъдещето. Те просто съдържат сурова физика и палеонтологична статистика. Всеки път, когато въглеродният цикъл е губил способността си бързо да се саморегулира, епохата е приключвала. Въпросът никога не е бил дали биосферата ще оцелее — тя винаги намира начин да рестартира под една или друга форма, дори това да означава връщане към трилобитите и безгръбначните. Въпросът е, че сложните, организирани и технологично зависими видове никога не понасят добре смяната на режима.
