Палеомагнетизмът винаги е бил любимата патерица на палеогеографските реконструкции, но с него върви и огромно количество лабораторен шум. Когато анализирате остатъчното намагнитване на древни базалти или варовици, кристалите често са претърпели вторична метаморфизация, термични пренареждания или просто химическо изветряне, което изкривява координатите. Киршвинк и неговият екип от Калифорнийския технологичен институт преди години дадоха сериозен пример за това чрез варовиковите форми в Апенините, изкарвайки преместване от 12 градуса преди 84 милиона години. Но единичните проби от варовик в Италия си остават просто локални точки, които лесно могат да бъдат оспорени от критиците заради локални тектонски ротации на Апулийската микроплоча.
Принципно по-различен е подходът, приложен от екипа на Матю Домайер в Осло. Вместо да разчитат единствено на магнитния вектор, заключен в полуразпаднали се скали, геолозите са анализирали глобалната динамика на континенталните наводнения за период от 320 милиона години, разделен на 10-милионни интервали. Логиката зад този метод е изцяло хидродинамична. Външната твърда обвивка на Земята – кора и мантия – може да се измести като единен сферарообразен блок над течния външен ядрен слой, феномен, познат като истинско полярно скитане (True Polar Wander). В същото време оста на въртене на планетата остава неподвижна в пространството поради съхранението на ъгловия момент. Тъй като водната маса на океаните е флуидна, тя реагира светкавично на промяната в центробежните сили, докато силикатната кора променя сфероидната си сплеснатост със значително закъснение заради вискозитета на скалите.
Резултатът от тази дефазировка между течност и твърдо тяло е неизбежен. При бързо завъртане на литосферата морското равнище не се покачва или понижава глобално наведнъж, както е при класическия глациоеустатизъм, а образува четириквадрантна квадруполна аномалия. В два противоположни региона на планетата океанът залива сушата заради центробежното издуване, докато в другите два противоположни региона водната линия отстъпва драстично.
Геоложките записи регистрират точно този модел с изключителна яснота в четири отделни времеви прозореца. Най-агресивните следи се откриват в границата между късната юра и ранната креда (преди 150–140 милиона години) и в средата на периода креда (преди 100–90 милиона години). По време на втория епизод океанът прави бърз пробив към европейската и северноамериканската плоча, докато в Южна Америка, Африка и Източна Азия се наблюдава масивно оттегляне на шелфовите морета. В края на юрския период векторът на преместване е бил почти огледално обратен. Данните показват, че между 174 и 157 милиона години сухоземната маса на днешна Източна Азия се е преместела с цели 25 градуса по географска ширина. По-слаби, но идентични като хидродинамичен профил сигнали са открити и за интервалите преди 200–190 милиона години и 30–20 милиона години.
