Бюрократичният вакуум около 72-метровия монолит
Египтяните са били маниакални администратори. Ако отворите административните папируси от Старото царство – включително дневниците на инспектора Мерер, открити край Вади ал-Джарф, – вътре ще намерите щателно описи за тонажа на варовиковите блокове, дажбите от лук, риба и бира за работниците, транспортиращи облицовката за Великата пирамида. В тези документите е описван всеки детайл от логистиката на платото. В същите тези архиви обаче няма нито един ред за издигането на 72-метровия лъв, издълбан директно от монолитния варовиков скален масив.
Първото официално писмено споменаване на монумента под името „шепес анкх“ се появява едва четири века след управлението на Хефрен, на когото традиционната учебникарска история приписва монумента. Липсата на строителни дневници за най-голямата монолитна скулптура на планетата създава сериозен интелектуален проблем. Когато гръцкият историк Херодот посещава Египет около 445 г. пр.н.е. и описва подробно пирамидите, технологията на строителство и дигите, той въобще не споменава Сфинкса. Същото важи за Хекатей от Милет и по-късно за Страбон. Причината за това мълчание не е мистериозна, а сурово геоложка. Както римският натуралист Плиний Стари забелязва в своята „Естествена история“, монолитът лежи в естествена ниша, която пустинните ветрове зариват с пясък само за няколко десетилетия, ако липсва постоянна поддръжка. Сфинксът просто е бил заровен до шията през по-голямата част от античността.
Първият документиран опит за мащабно разчистване е отбелязан върху Гранитната стела, поставена между лапите от фараона Тутмос IV през 15 век пр.н.е. Текстът описва как младият принц заспал в сянката на главата на статуята – единственото, което се подавало над пясъчния нанос. Реставрационните работи тогава са продължили близо година. Този документ потвърждава, че още през Новото царство обектът е бил толкова древен, че е изисквал сериозна инженерна намеса и изграждане на защитни тухлени стени. По-късно римските императори Марк Аврелий и Септимий Север също изпращат легиони да изгребват тонове пясък, за да поддържат достъпа до площадката.
Криминалистичният анализ и диспропорциите на камъка
Официалната академична теза се основава главно на пространствената близост между Сфинкса и пирамидата на Хефрен, свързани с каменен път. През 1980-те години американският изследовател Марк Ленър прави компютърен модел, опитвайки се да наслоено профила на статуята с известните базалтови и диоритови бюстове на Хефрен. Данните от проучването на място обаче показват тежки анатомични разминавания.
През 1993 г. Франк Доминго, главен съдебен експерт и криминалистичен художник от Полицейското управление на Ню Йорк, пътува до Гиза, за да извърши независими измервания по правилата на антропометрията. След сравнение между структурата на лицето на монумента и запазените скулптури на Хефрен в Музея в Кайро, Доминго подписва официално заключение: пропорциите на лицевата кост, ъгълът на челюстта и профилът показват два съвършено различни индивида.
Към това се добавя и очевидната пропорционална грешка. Главата на Сфинкса е непропорционално малка спрямо масивното 72-метрово тяло. В древноегипетската архитектура пропорциите са били стриктно канонични и подобно разминаване при работа върху варовиков скален масив е необичайно. Това дава основание на изследователи като Робърт Темпъл да допуснат, че главата е била пренарязвана наново през Средното или Новото царство. Твърде възможно е първоначалният монумент да е изобразявал легнал чакал – бог Анубис, пазителя на некропола, чиято глава по-късно е била преработена в човешки лик от фараон, търсещ бърза себеутвърждаваща пропаганда.
Разрушенията по лицето също имат съвсем прозаичен, физически произход. През 14 век ислямският суфийски шейх Мохамед Саим ал-Дар отчупва носа в знак на борба с идолопоклонничеството, за което по-късно е убит от гневното местно население, опасяващо се от суша. По-късните щети по брадата и шапката немес са резултат от изветряне и мамелюкски артилерийски упражнения, а фрагменти от брадата днес се съхраняват в Британския музей.
