Геоложкият проблем: Водата срещу пустинния вятър
Най-сериозната пробойна в традиционната датировка дойде не от филолози, а от твърдата наука. През 1990 г. геологът от Бостънския университет д-р Робърт Шох, заедно с Джон Антъни Уест, извършва обследване на структурата на варовиковия изкоп, от който е изсечен Сфинксът.
Шох установява, че скалните стени на изкопа и тялото на монумента носят следи от дълбока вертикална ерозия със заоблени улеи – типичен отпечатък от продължителни проливни валежи и повърхностен воден отток. Проблемът тук е елементарен климатологичен факт: платото Гиза е суха пустиня от 2500 г. пр.н.е. Насам. Пустинният вятър и пясъкът създават коренно различна ерозия – хоризонтална, с остри ръбове и слоесто износване поради различната плътност на варовиковите пластове.
За да се образуват подобни улеи от воден поток отгоре надолу, монументът трябва да е бил изложен на продължителен влажен климат. Според палеоклиматичните данни последният период с толкова обилни валежи в Северна Африка – т.нар. Неолитичен субплувиал – е приключил най-късно между 7000 и 5000 г. пр.н.е. Египтологичната общност реагира остро на тези изводи, тъй като изместването на датата с няколко хилядолетия назад чупи установената хронология на човешката цивилизация в региона. Въпреки академичния натиск, Шох поддържа тезите си, базирайки се на физическите свойства на варовиковите пластове.
Астрономическото подравняване и подземните кухини
Астрономическият контекст добавя още един слой към уравнението. Инженерът Робер Бовал и изследователят Греъм Ханкок отбелязват, че трите пирамиди в Гиза възпроизвеждат разположението на трите звезди от пояса на Орион (Алнитак, Алнилам и Минтака). Поради процесията на земната ос това взаимно разположение варира през хилядолетията.
Чрез компютърно моделиране Бовал изчислява, че конфигурацията на пирамидите спрямо Нил съвпада с разположението на пояса на Орион спрямо Млечния път около 10 500 г. пр.н.е. При пролетното равноденствие през тази епоха, точно на изток – накъдето е насочен погледът на Сфинкса – изгревът е съвпадал със съзвездието Лъв. Според тази хипотеза комплексът е замислен като мащабен калибриран хронометър, отбелязващ определен астрономически век.
През 1990-те години екип от японски изследователи от университета Васеда, воден от д-р Сакуджи Йошимура, извършва георадарно проучване на скалната основа около Сфинкса. Използвайки електромагнитни вълни, те откриват няколко аномалии под повърхността. Най-значимата от тях е кухина с размери около 9 на 12 метра, разположена на дълбочина няколко метра под южната лапа на статуята. Намерени са и следи от подземен тунел, водещ от основата на Сфинкса към пирамидата на Хефрен. Египетската служба за антики незабавно спира по-нататъшните сондажи и проучвания в този участък, позовавайки се на опасения от срутване на варовика.
Днес монолитът остава блокиран между две коренно различни логики. От едната страна е традиционният исторически консенсус, разчитащ на оскъдни косвени текстове, а от другата – суровите измервания на геолози, криминалисти и астрономи. Монументът продължава да събира пясък в траншеята си, а отговорите за точната му възраст остават заключени под варовика.
