Двигателят на това планетарно пренареждане не е космически сблъсък или външна намеса, а вътрешният термодинамичен баланс. Когато в дълбоката мантия се натрупат гигантски горещи суперплуми, или когато студени тектонски плочи потънат дълбоко към границата с ядрото, моменталната денатурация на масите променя момента на инерция на планетата. За да запази ротационната си стабилност, Земята премества цялата си кора така, че излишната маса да се подреди възможно най-близо до екватора. В този смисъл плитките динозавърски морета, запечатани в утаечните скали, не са нищо повече от страничен продукт на гравитационното нивелиране на планетата.
Погледът назад към тези геоложки епохи обаче повдига един технически въпрос, с който съвременната геофизика все още се бори. Ако вътрешните мантийни течения изискват десетки милиони години за сериозно преразпределение на масата, какво точно отключва бързите и резки епизоди на полярно скитане, които продължават значително по-кратко? Тектоничните модели изпитват сериозни затруднения да обяснят как вискозитетът на долната мантия позволява толкова бързо хлъзгане на литосферната черупка, без това да доведе до масови разломни разкъсвания, каквито липсват в архива. Има явна пробойна между теоретичните модели на мантийния вискозитет и реалния геодезически рекорд от онова време.
В днешно време това планетарно нивелиране продължава, но с микроскопични темпове – днешните естествени движения на полюсите са от порядъка на около 10 сантиметра годишно. Но векторът на промяната вече съдържа и изкуствен компонент. При обработката на геопространствени данни за 6862 антропогенни язовира, изградени между 1835 и 2011 година, се очертава факт, който трудно се вписва в класическите представи за екологично въздействие. Масата на водата, блокирана в изкуствените резервоари в северното полукълбо, е достатъчно голяма, за да промени детайлно масовия разпределителен тензор на Земята. Това задържане на повърхностна вода физически премества оста на ротация с немаргинални милиметри, демонстрирайки че принципите, управлявали динозавърските океани, работят със същата сляпа механика и днес.
Всичко това показва, че географската карта е просто временно споразумение между вискозитета на скалите и гравитацията. Не съществува такова нещо като вечен континент или твърдо фиксиран полюс – има само бавна, неумолима физическа консолидация на въртяща се маса, която периодично намества геометрията си.
