Изчисленията на телеметричната траектория и биопрофилът на региона стесняват списъка до два потенциални заподозрени: голямата бяла акула (Carcharodon carcharias) и акулата мако (Isurus oxyrinchus). И двата вида притежават регионална ендотермия – способност да поддържат телесната си температура по-висока от тази на заобикалящата ги вода благодарение на специализирана съдова мрежа (rete mirabile). Данните за профила на гмуркане през тези четири дни – плавни вертикални трансекти без рязко ускорение – съвпадат почти напълно с познатото ни поведение на круизно ловуване при големите бели акули.
В крайна сметка сензорът естествено бива изхвърлен от органичната система на хищника, изплува на повърхността и изпраща натрупаната информация към сателита. Резултатът е ясен: бременната женска и нейното потомство са превърнати в калориен ресурс.
Тези данни разкриват сериозни пробойни в досегашните екологични модели. Години наред се приемаше, че междувидовата конкуренция при големите пелагични риби се свежда до борба за един и същ хранителен ресурс – калмари, скумрия или риба тон. Фактът, че зрял хищник от този мащаб бива ловуван от друг, показва, че трофичната пирамида в открития океан не е статична конструкция, а сурова зона на енергиен ликвидационен процес.
В биологичните архиви от миналия век липсват прецеденти с подобно материално потвърждение, просто защото никой не разполагаше с цифрови датчици, потопени директно в стомашния сок на диво животно. Днес физиката и телеметрията свалят романтичната обвивка от океанографията. Остава прагматичният факт: в условията на намаляващи световни рибни ресурси, едрите хищници просто започват да оптимизират лова си, като насочват захапката си към следващия по големина в веригата.
