Анатомия на кремъчния разрез: Протеинов дефицит или териториално прочистване
Историята на ранния неолит в Южна Испания – по-конкретно между 5300 и 3650 г. пр.н.е. – рядко се разглежда през суровата пресечна точка на климатичните колебания и демографския натиск. Земледелието на Иберийския полуостров през това време не е високопродуктивното индустриално стопанство, което познаваме. Всяка суша или сухопътна блокада между съседни микро-групи води до катастрофален дефицит на животински протеини и мазнини. Екипът на д-р Палмира Саладие от Catalonian Institute of Human Paleoecology and Social Evolution (IPHES-CERCA) публикува в Journal of Archaeological Science серия от микроскопски заснемания на повърхността на близо хиляда човешки кости и зъбни емайли. Изводите далеч надхвърлят абстрактните философски хипотези за „духовността“ на древните.
Археологическият обект Малалмуерцо (Malalmuerzo), ситуиран в труден карстов терен, датиращ от ранния неолит (5300–4950 г. пр.н.е.), дава ясно показно какво се случва, когато два човешки колектива се сблъскат за достъп до обработваема земя или източници на питейна вода. Датирането и демографският профил разкриват пълен спектър от популацията: старци, жени, малки деца. Следите по фрактурите обаче не са от естествена смърт или стандартно погребално изгниване. Налице са масивни перимортемни (нанесени по време или непосредствено след смъртта) фрактури на лицево-челюстните кости, причинени от перкусия с тъп обект – вероятно речни камъни или тежки дървени боздугани.
Технологията на разчленяване, документирана под стереомикроскоп, следва същия стандартен протокол, използван при транширането на едър дивеч (като Cervus elaphus). Първо: надлъжни разрези с кремъчни остриета покрай мускулните сухожилия за отстраняване на плътта. Второ: умишлено счупване на дългите тръбести кости (бедрена и пищялна) чрез директен удар в терминалните зони с цел извличане на високонаситения с lipids костен мозък. Трето: термична обработка. Има пробойни в теорията, че това е било просто „отчаяно ядене на умрели роднини по време на глад“. В Малалмуерцо профилът на травмите говори за насилствено превземане на лагер, последвано от системна консумация на убития противник – стратегия, която едновременно решава моменталния метаболитен глад на победителите и психологически деморализира съседните групи.
Каригела и индустрията на черепните купи: Вековна логистика на паметта
Ако в Малалмуерцо виждаме ситуационно и брутално насилие, то пещерата Каригела (Cariguela) представя съвсем друг, почти плашещ с продължителността си модел. Повече от 1600 години (от 5300 до 3650 г. пр.н.е.) тази карстова кухина е използвана повторно и систематично. Радиовъглеродният анализ на слоевете показва, че не става дума за единен инцидент, а за последователни, периодични интервенции върху човешки останки през поколения.
Особено внимание заслужава обработката на черепните сводове. За разлика от бързото трошене на кости за мозък, тук се наблюдава прецизна, почти занаятчийска манипулация. Лицевият скелет и базалната част на черепа са били премахвани чрез внимателно перфориране и изпиляване с абразивни камъни. Краищата на останалия париетален и фронтален свод са изглаждани, за да се оформят така наречените „черепни купи“.
Това изглежда логично в контекста на известните антропологични парадигми за култ към предците, но тук има един сериозен материален проблем: защо една общност би инвестирала десетки часове ръчен труд в модификацията на кост, ако целта е била просто бързо отстраняване на меките тъкани? Обработката на калварията изисква познаване на физическите свойства на свежата срещу изсъхналата кост. Костта трябва да бъде обработена бързо след смъртта, преди да е станала трошлива. Това предполага организиран календар на посещения на пещерата, където телата са били оставяни да се декомпозират частично или са били почиствани ръчно чрез сваряване, за да се улесни изрязването на черепната купа.
Тук не виждаме следи от паника. Виждаме сурова, студена традиция, при която плътта на починалия вероятно е била консумирана от членовете на общността в рамките на консолидиращ ритуал, а най-твърдата част от скелета му е превръщана в траен инструмент или символ на родовата памет.
