Махоликас: Червеният минерал и трансформацията на траура
Най-късният епизод в това изследване ни отвежда в пещерата Махоликас (Majolicas), датирана в периода 3950–3760 г. пр.н.е. Тук картината отново се променя радикално. Липсват масовите фрактури от Малалмуерцо, липсва и занаятчийското производство на съдове от Каригела.
Основният детайл в Махоликас е наличието на цинобър (живачен сулфид, $HgS$). Този минерал не се среща естествено в непосредствена близост до пещерата. Неговото присъствие означава организиран добив или сухопътна търговия от находища като тези в Алмаден или по-близки андалуски източници. Цинобърът е бил стриван на прах и нанасян директно върху човешките кости, след като плътта е била частично или напълно премахната.
Консумацията на части от тялото тук е комбинирана с пигментиране. Наличните микроскопични разрези показват, че кремъчните ножове са използвани за изолиране на конкретни мускулни групи, но без хаотичното разтрошаване на скелета. Изглежда, че през късния неолит канибализмът в Иберия постепенно губи функцията си на протеинова добавка по време на кризи или маркер за победа над врага. Той се трансформира в капсулирана, сложна погребална практика, при която сярно-живачният червен прах – символ на кръв и съхранение – е използван да запечата останките след символичната им консумация.
Сухите архивни и лабораторни факти показват следното: няма такова нещо като единичен „неолитен канибализъм“. Има три абсолютно различни социални, икономически и военни сценария, изпълнявани с едни и същи кремъчни секачи в течение на два хилядолетия.
Разглеждането на праисторията през розовите очила на съвременния хуманизъм е просто интелектуална мъгла. Човешкият скелет през 5000 г. пр.н.е. е бил всичко: източник на калории при суша, трофей след клане, заготовка за чаша и обект на сложна химия с цинобър. Данните от Гранада просто ни напомнят, че културата винаги стъпва върху суровата физика на оцеляването.
