Изкуствените изкопи в Тултепек и калкулацията на масовия лов
Археологическият терен в община Тултепек, щата Мексико, предлага нещо далеч по-прозаично и брутално от романтичните картини с копия и кожени дрехи. На дълбочина 1,7 метра под днешния терен изследователите от Националния институт по антропология и история (INAH) попаднаха на две ями с диаметър около 25 метра. Повърхността не е просто естествена депресия в ландшафта, а структуриран изкоп с вертикални стени, проектиран с една-единствена цел: превръщането на гравитацията и теглото на животното в негов собствен капан.
Археологът Педро Франсиско Санчес Нава и екипът му събраха и каталогизираха общо 824 кости, принадлежащи на най-малко 14 индивида от вида Mammuthus columbi. Физическият обем на тази находка изисква сериозен преглед на капацитета на тогавашните човешки общности. За да копаеш вертикални ями с подобни размери без метални инструменти, се изисква организация, преместване на кубични метри плътна глина и изключително познаване на локалните пътища, по които мегафауната се е придвижвала към някогашното езеро Тула.
Следите от фрактури и перимортемни увреждания по прешлените и черепите потвърждават умишлено умъртвяване, а не просто събиране на мърша. Групи от по 20 до 30 души са използвали факли и дървени пръти, за да насочват координирано стадото към стръмните ръбове. В тези ями са намерени и фрагменти от изчезнали видове праисторическа камила и кон, което показва, че съоръжението е действало като постоянна инфраструктура за добив на протеин, а не като еднократен инцидент.
Ботаническото съпротивление от Гълъбовата пещера в Мароко
Докато изкопите в Мексико рисуват картина на мащабен месодобив, данните от другата страна на Атлантика вкарват сериозен скептицизъм в хипотезата, че мегафауната е била универсалното гориво на ранния човек. В така наречената Гълъбова пещера (Grotte des Pigeons) край Тафоралт, Мароко, международен екип от палеоантрополози анализира зъбния емайл и костните изотопи на индивиди, обитавали обекта преди около 15 000 години.
Резултатите, публикувани в списание Nature Ecology & Evolution, показват нещо, което дълго време бе пренебрегвано в академичните среди: пълна липса на тежки месни протеини в диетата на определени общности. Оказва се, че тази популация от ловци-събирачи е разчитала главно на жълъди, кедрови ядки, див овес и бобови растения. Находките от карбонизирани растителни остатъци и характерните микротравми по зъбите разкриват продължителна консумация на твърди въглехидрати, които са били обработвани и вероятно съхранявани.
Това не е изолиран случай. Изследвания на древни селища в Андите, датирани между 9000 и 6500 години преди новата ера, също показват съотношение, при което растителните ресурси заемат близо 80 процента от менюто. Археоботаничката Зинеб Мубтахидж посочва, че регионалното изобилие в Средиземноморието е предоставило напълно стабилна алтернатива на високорисковия лов. Твърдението, че раният човек е бил неизменно агресивен месояден хищник, изглежда по-скоро като наследство от миналия век, когато изследователите са отдавали предимство на атрактивните костни находки пред микроскопичните растителни остатъци.
