Разминаването между китайския график и този на останалия свят е забележително и повдига неудобни въпроси. Докато в Хефей планират пълно окомплектоване на оборудването до края на 2027 година, международният реактор ITER в Кадараш, Франция, страда от безкрайни бюрократични спънки, регулаторни забавяния и логистични дефекти. Първите експерименти с деутериево-тритиева плазма в ITER бяха изместени чак за 2039 година. Забавянето във Франция отчасти се дължи на факта, че ITER се сглобява от компоненти, произведени в десетки различни държави с различни индустриални стандарти. Русия например доставя централния соленоид и специализирано оборудване за плазмено нагряване, а американски, европейски и японски предприятия произвеждат останалите секции. Всеки дефект в заварките на френския терен спира работата за години поради юридически и регулаторни спорове. Китай, от друга страна, прилага централизиран модел. Почти цялата верига за доставки на BEST е концентрирана на местна почва. По-рано техническите екипи в Анхуей сглобиха 582-тонен свръхпроводящ магнит за друг свой експериментален проект, натрупвайки рутина, каквато западните консорциуми просто нямат поради липсата на непрекъснат производствен процес.
Русия също поддържа собствена линия на изследвания, освен участието си във френския проект. Разработваният реактор TRT (Токамак с реакторна технология) е с планиран пуск за 2035 година, но темповете там зависят пряко от наличния бюджет и от капацитета на тежкото машиностроене да доставя свръхпроводящи материали в условия на икономически ограничения. Сравнението между трите площадки показва, че надпреварата не е за това кой разбира физиката по-добре — теорията е известна на всички от средата на миналия век. Надпреварата е за това кой разполага с достатъчно заварчици от най-висок клас, метални сплави с висока чистота и непрекъснато финансиране, за да построи съд, издържащ на неутронна бомбардировка.
Това ни води до най-тежкия физически проблем при реакторите от този тип, за който инженерните отчети често мълчат: деградацията на материалите. При термоядрения синтез се отделят неутрони с енергия 14.1 мегаелектроноволта. Тези неутрони нямат електрически заряд, което означава, че магнитното поле не може да ги спре. Те удрят директно първата стена на реактора и дивертора. С течение на времето тази неутронна бомбардировка избива атомите от кристалната решетка на метала, правейки го крехък, радиоактивен и пълен с микрокухини. По-старите архивни данни от експериментите с JET във Великобритания показват, че нито един познат стандартен конструкционен материал не може да издържи на такова облъчване в продължение на години без пълно подменяне на вътрешната облицовка. Все още нямаме задоволителен отговор от какво точно ще бъде направена първата стена на търговските реактори, така че да не се превърне в радиоактивен отпадък за броени месеци.
Днешният оптимизъм около BEST в Хефей трябва да се чете през призмата на рутината. До 2027 година предстои монтирането на магнитите и херметизирането на системата. До 2030 година ще се правят тестови пускове, вероятно с чист деутерий или водород, без тритий, за да се избегне активирането на материалите, преди да са уточнени всички профили на магнитното поле. Документите показват ясни стъпки, но физиката на високотемпературната плазма е известна със своите нестабилности. Малки смущения в съпротивлението или в плътността на тока могат да доведат до бързо изхвърляне на плазмения сноп към стената, генерирайки огромни механични натоварвания върху целия 400-тонен корпус. Дали китайският проект наистина ще пробие стената на търговската ликвидност до 2030 година, или просто ще се превърне в поредното скъпо архивно гробище за научни надежди, зависи от инженерията на микроскопично ниво, а не от амбициозните доклади на правителствените агенции.
