Франция в средата на ХХ век е страна с остра енергийна недостатъчност. След пораженията и икономическия колапс от Втората световна война, парижкото правителство разчита почти изцяло на вносни въглеводороди, чиито доставки през Суецкия канал са логистично нестабилни и геополитически застрашени. Единственият пряк изход е търсенето на собствен ресурс на територии, които по онова време все още се намират под пряк административен и военен контрол. През 1953 г. е създадена Compagnie de Recherches et d'Exploitation de Pétrole au Sahara (CREPS) – структура, натоварена със задачата да картографира и сондира над 600 000 квадратни километра в алжирската пустиня. Това е огромна, сухоземна територия без изградена пътна мрежа, където температурите на почвата редовно надхвърлят 60 градуса по Целзий, а най-близките водоизточници са на стотици километри.
Защо френските геолози изобщо насочват ресурсите си към този усложнен откъм логистика регион? Причината не са хипотези, а ясни палеогеографски фактори. В периода на палеозоя и мезозоя тези падини са били плитки вътрешноконтинентални морета, в които милиони години са се натрупвали дебели органогенни и карбонатни утайки. Скалните пластове под днешния пясък крият палеозойски седиментни басейни, уловени под дебели антиклинални гънки – структура, идентична с тази на най-богатите находища в Близкия изток. Освен това, повърхностните солени депресии (себхи) системно изпускат микроскопични количества газ и въглеводородни филми, което за геолозите от онова време е сигурен индикатор за наличие на затворени подповерхностни капани.
Инструментите за проучване през 50-те години обаче са ограничени. Преди ерата на модерното спътниково заснети и цифровите вибросеизмични машини, единственият начин за пробиване на дебелите скални пластове с вълнови сигнал е грубата сила. Френските инженери прилагат метода на сеизмичната ехолокация чрез контролирани повърхностни и плитки подземни взривове. За да се получи ясен сигнал за дълбочината на карбонатните бариери, е било необходимо акустичната вълна да проникне на хиляди метри надолу и да се отрази обратно към геофоните – специални сензори, подредени по периферията на изследвания участък.
За тази цел инженерите разполагат взривните заряди – обикновено смеси на базата на амониева селитра и тротил с тегло между 100 и 200 килограма – в прецизно геометрично подредени пръстени. Едновременната детонация на зарядите създава фокусирана ударна вълна, която се движи вертикално надолу. Изборът на кръгова форма не е естетически, а строго физически: той гарантира еднакво разстояние на вълновия фронт до централно разположените записващи апарати, минимизирайки страничните смущения от неравностите на терена.
Типичен пример за този индустриален отпечатък може да се види в района на сондажа Тебалбалет (с координати 27.270159 N, 4.322250 E), където поредица от 22 перфектно калибрирани пръстена с диаметър от по 42 метра се простира на разстояние от близо 10 километра. Всеки един от тези кръгове представлява една отделна точка на сеизмично измерване. Противно на градските легенди за изоставени военни бази или ракетни площадки, тук става дума за рутинни, почти фабрични геофизични измервания, повтаряни стотици пъти на ден в продължение на години.
Финансовият и човешкият ресурс, хвърлен в тази операция, е значителен. Франция изпраща хиляди тонове оборудване, тежка верижна техника, сондажни кули и взривни материали през пристанището на Алжир и след това на юг през суровите каменисти плата (хамади). Операциите се извършват при изключително тежки физически условия. Архивните доклади на CREPS от онова време описват епизодични технически аварии, детонации на сляпо и сблъсъци с местния терен. В един от докладите от 1955 г. сухо е отбелязано как преминаващ бедуински керван попада в близост до сеизмичен профил по време на взрив – камилите спират, уплашени от нискочестотната вибрация на почвата, и се подреждат в плътен кръг около изкопаната яма, което инженерите на терен записват в дневника с лека ирония като "непредвидена биологична реакция спрямо сеизмична вълна".
