Механиката на един катаклизъм и границата на Рош
Всичко започва с небесна механика от най-груб вид. Хипотезата за гигантския сблъсък, при която прото-Земята абсорбира значителна част от масата на тяло с размерите на Марс (наричано в научните среди Тея), се базира преди всичко на изотопния състав на скалите, върнати от мисиите "Аполо", и тези, намерени в географски форми на Земята. Резултатът от този сблъсък не е романтичен облак от прах, а силно нагрет, вискозен диск от разтопена силикатна материя.
Тук обаче компютърните симулации се сблъскват със суровата граница на Рош. За формация, съставена предимно от полутечна силикатна маса, тази граница варира около 18 000 километра от центъра на Земята. Ако акрецията на спътника беше започнала вътре в този периметър, градиентът на гравитационното поле на Земята щеше да бъде по-силен от собствената гравитация на образуващото се тяло. Приливните сили просто щяха да разкъсат всеки опит за консолидация на материята, превръщайки я отново в перманентен пръстен от отломки.
Ето защо физическият модел задължително поставя началната орбита на зараждащата се Луна малко отвъд тази граница – в диапазона между 20 000 и 25 000 километра. На това разстояние собствената гравитация на натрупващата се маса най-накрая превишава разрушителното приливно напрежение на Земята, позволявайки оформянето на твърдо кълбо.
Приливно триене и трансфер на ъглов момент
Разстоянието между двете тела никога не е било константа. Механизмът, който движи Луната навън, се крие в несъответствието между скоростта на въртене на Земята около нейната ос и орбиталния период на спътника. Ранната Земя прави едно пълно завъртане за приблизително 5 до 6 часа, докато на Луната са ѝ нужни значително повече часове за една обиколка.
Това разминаване създава физически ефект: земната приливна издатина, задвижвана от бързото въртене на планетата, се изтегля леко пред оста, съединяваща центровете на двете тела. Тази изместена маса упражнява гравитационна сила върху Луната, като я ускорява по посока на нейното движение. Според законите на орбиталната механика, добавянето на кинетична енергия към обикалящо тяло неизбежно води до покачване на неговата орбита.
Цената за това ускорение се плаща от Земята. Чрез същото гравитационно съпротивление Луната "спира" въртенето на нашата планета. Този трансфер на ъглов момент продължава и в този момент, забавяйки земното денонощие с около 1,7 милисекунди на век и отдалечавайки Луната с 38 милиметра всяка година.
