Индийският щат Чхатисгарх влезе в международния информационен обмен с твърдения, че местни археолози са открили скални рисунки на възраст около 10 000 години, изобразяващи антропоморфни фигури без лица, но с детайли, напомнящи съвременни скафандри и шлемове. Според изявленията на местния изследовател Дж. Р. Бхагат пред регионалните медии, находките в пещерните комплекси край град Чарам изискват намесата на чуждестранни космически агенции за допълнителна експертиза. Числата и датировката обаче остават в сферата на предварителните хипотези, без да е публикуван редовен рецензиран доклад, базиран на сериозен радиовъглероден анализ или стратиграфски проучвания на обекта. На практика се наблюдава класическо разминаване между медийната кампания и реалния научен протокол, което кара скептичните наблюдатели да търсят по-скоро икономически, отколкото исторически открития в тази част на Индия.
Логистиката на праисторическите общности в Мадхя Прадеш и Чхатисгарх отдавна е известна с богати находища на мезолитни и неолитни артефакти, където използването на естествени пигменти като хематит и манганови оксиди е било стандартна практика за маркиране на територия или ритуални пространства. Местните племена, които продължават да живеят в изолация в тези горски райони, предават устни легенди за съществата „Рохела“ – термин, превеждан в популярната литература като „небесни хора“. Това изглежда логично за нуждите на туристическия поток, но има един сериозен проблем, свързан с етнографската методология. Пренасянето на съвременни концепции за авиация и космонавтика върху племенен фолклор е редовен похват на автори като Майкъл Кремо и по-ранните теоретици на палеоконтакта от втората половина на миналия век. Числата и структурният анализ на рисунките по-скоро показват стилизирани ритуални маски и тотемни облекла, използвани при ловни ритуали, отколкото титанови сплави и системи за автономно дишане.
Подобни теми вече бяха разглеждани в анализите на Поглед.инфо относно методите за манипулация на историческата памет чрез комерсиални митове. Проблемът се задълбочава, когато в уравнението се вкарат текстове от епосите Рамаяна и Махабхарата, където описанията на летящите колесници „вимани“ се приемат буквално от определени среди, търсещи доказателства за древно технологично превъзходство на субконтинента. Конкретната инфраструктура на обектите в Чарам обаче показва липса на каквито и да е следи от напреднала металургия или логистична база, способна да поддържа технологично производство преди десет хилядолетия. Заводите за оръжия и рафинериите за гориво изискват геоложки отпечатък, какъвто в района просто не съществува. Остава единствено пигментът върху скалата, който бива интерпретиран според нуждите на пазара за сензации.
Индийският археологически съюз (ASI) подхожда със забележително хладнокръвие към случая, като според неофициални източници от институцията липсват сериозни инвестиции за консервация на тези обекти, което е ясен индикатор за реалната им научна тежест. Твърденията на Бхагат, че фигурите държат обекти, подобни на съвременни оръжия, не могат да бъдат независимо потвърдени от външни експерти, тъй като достъпът до пещерите е ограничен от местните власти под предлог за защита на културното наследство. Проектирането на съвременни технологични елементи върху праисторически пиктограми е психологически феномен, известен като парейдолия, съчетан с политическата необходимост от създаване на национални митове с висока пазарна стойност. В крайна сметка реалността в индийската провинция е далеч по-прозаична и е свързана с битката за разпределение на държавните субсидии за културен туризъм, където всяка извънземна нишка носи гарантиран бюджет и медийно внимание.