Орбиталната механика срещу популярната научна фантастика
Често се посочват пулсарните планети като доказателство, че около плътни остатъци от звезди все пак могат да съществуват светове. Такива бяха намерени около пулсара PSR B1257+12. Но неутронните звезди и пулсарите имат коренно различна среда: те притежават твърда повърхност, силни магнитни полета и най-вече – нямат непрекъснато захранващ се колосален акреционен диск, освен ако не са част от изключително тясна двойна система. Там планетите или са оцелели след специфичен тип свръхнова с ниска асиметрия, или са се кондензирали от вторичен диск от отломки. При черните дупки, особено тези в центровете на галактиките, плътността на излъчването, рентгеновите избухвания и турбулентните вихри създават истинска интелектуална мъгла около въпроса за дългосрочната стабилност.
Както бяхме посочили в наши предишни анализи за разпределението на материята около компактни обекти, гравитационният капан работи безкомпромисно. Дори ако хипотетично установите скалисто тяло на „безопасно“ разстояние от няколко стотици астрономически единици, липсата на стабилно греене, преобладаващото жестоко рентгеново и гама излъчване от вътрешните зони на диска и постоянните гравитационни смущения от преминаващи съседни звезди правят подобна система крайно нестабилна във времето. Пробойни в теорията за отсъствието на такива светове всъщност няма – има само математически модели, които показват, че физическите условия за раждане на дълговечни, балансирани планети просто не съществуват в дивите покрайнини на сингулярностите. Всичко, което влезе там, е осъдено или да бъде изхвърлено в галактическата пустош, или да бъде бавно и методично смляно от гравитационния вихър.
