Пробойни в теорията и палеоекологичният суров реализъм
За всеки архивист или палеоеколог, привикнал към суровите цифри на теренните разкопки, тази конструкция звучи фасциниращо, но съдържа сериозни методически въпросителни. На първо място стои въпросът за пробите. Извличането на биомолекули от тъкани на десетки хиляди години е поле, минирано от съвременни замърсявания. Растителният прашец е сред най-устойчивите структури в природата благодарение на спорополениновата си обвивка. Откриването на прашец в назалните кухини или козината на пермафростни мумии е абсолютно очаквано — това е основата на споро-поленовия анализ, ползван за реконструкция на древната флора. Твърдението обаче, че този прашец е предизвикал имуноглобулинов отговор при самия животински организъм преди смъртта му, изисква безупречна доказателствена верига.
И тук идва физическият проблем с хронологията. Еволюционните адаптации на бозайниците рядко се случват за едно десетилетие, но растителните сукцесии в края на ледниковия период са отнели хилядолетия. Мамутите са съществували рамо до рамо с разнообразни растителни съобщества през предишни интерглациали (като Еемския интерглациал преди около 125 000 години), когато температурите на Земята са били сходни или дори по-високи от днешните. Ако алергенният шок бе системен убиец, Mammuthus primigenius щеше да изчезне още тогава.
Освен това, популационната динамика на остров Врангел — където последната изолирана група мамути оцелява допреди едва 4 000 години — показва съвсем различни критични фактори. В условията на крайно ограничен ареал и силно намалено генетично разнообразие, решаваща роля са изиграли натрупването на вредни мутации, липсата на питейна вода поради промени в хидрологията и изолацията, а не толкова плътността на цветния прашец.
Идеята за алергичния срив не бива да се отхвърля с лека ръка като чиста екзотика, но тя по-скоро очертава физиологичен стресор от вторичен ред. Тя може да обясни локален спад във фитнеса на отделни популации, но е трудно да се приеме като универсален регулатор за изчезването на милиони индивиди от Западна Европа до Аляска. В научната практика често се случва фундаменталните проблеми на демографския срив да биват засенчвани от елегантни, но тесни биохимични хипотези. Дотогава "поленовата хипотеза" остава просто интересна хипотеза в архивното гробище на палеонтологичните дебати.
