Обяснението на този феномен не лежи в някаква мистична издръжливост на животното, а в студената логика на геоложките процеси. Хипотезата за т.нар. сухопътен мост GAARlandia (Greater Antilles Aves Ridge), за който се предполага, че за кратко е свързал северната част на Южна Америка с Големите Антили преди около 33-35 милиона години (на границата между еоцена и олигоцена), изведнъж придобива реални измервания. Данните от теренни изследвания и палеогеографски възстановки показват, че тектоничното издигане е създало временна верига от земни ивици и плиткачи. За хищник от такъв мащаб това е бил достатъчен ресурс за постепенно преселение. Когато тектоничните плочи отново потъват и прекъсват сухопътната връзка, Карибските острови се превръщат в естествен изолатор – микросвят, в който себекидите са продължили да властват, необезпокоявани от появата на конкурентни видове бозайници-хищници.
Това откритие разкрива дълбока интелектуална мъгла в начина, по който досега се конструираха палеобиологичните карти. Академичният навик да се определя крайният момент на съществуване на даден вид въз основа само на континентални находки за пореден път показа своите дефекти. Данните не лъжат: себекидите не са изчезнали там, където твърдяха строгите теории. Те просто са сменили адреса си, възползвайки се от тектоничните прозорци на планетата.
В крайна сметка остава открит въпросът за окончателния залез на карибските себекиди. Дали промяната в морското равнище, свиването на островните ресурси или последвалите климатични сътресения през миоцена са довършили тези сухоземни крокодили, е въпрос, който очаква следващата мотика в Доминиканските кариери. Всичко останало за момента са само хипотези, чакащи своите костни доказателства.
