Най-неочакваното разкритие обаче не се криеше в самата костна структура, а в скалната матрица, полепнала около прешлените. Складирана в продължение на милиони години, тази втвърдена седиментна маса бе анализирана с рентгенова томография с висока резолюция. Резултатите разкриха микроскопични хриле и характерни placoid люспи от гигантска акула от вида Cetorhinus maximus. Анатомичното разположение на тези фрагменти спрямо прешлените и обграждащия ги матрикс изключва възможността те да са се уталожили случайно заедно на морското дъно. Анализът сочи, че това е несмляно стомашно съдържимо. Това е първото физическо доказателство в палеобиологията, че Otodus megalodon е ловувал и се е хранил с други едри представители на акулите, а не се е ограничавал единствено с топлокръвни морски бозайници, както се твърдеше в класическите хипотези.
Въпреки категоричността на находката, научната коректност изисква да се отбележат съществуващите пробойни в теорията за крайните размери. Реконструкцията на общата дължина на тялото въз основа на прешлени съдържа известен процент несигурност. Докато математическият модел изчислява максимална дължина от около 24 метра за този конкретен индивид, редица изследователи посочват, за справка в предишни фундаментални морфометрични изследвания на палеогена, че екстраполацията от единични скелетни елементи към цялостен организъм винаги носи риск от грешки. Подобна дължина изсква колосално количество калории за поддържане на базовия метаболизъм в преходните температури на миоценските океани. Въпросът как този хищник е балансирал енергийния си бюджет при настъпващото охлаждане на водата остава отворен.
Фактите обаче са налице. Датският фосил премина от категорията на легендите в категорията на физически измеримите материали. Откритието пренаписва представите ни за трофичните вериги в древните океани и за пореден път показва, че палеонтологията не е наука за романтични хипотези, а сурова дисциплина, основана на тонаж, костна density и оскъдни парчета вкаменена материя, оцелели по чиста случайност.
