Особено ярък пример за границите на биологичната адаптация представляват мамутите от остров Врангел. Докато континенталните популации на Mammuthus primigenius изчезват в края на плейстоцена под натиска на затоплящия се климат и човешкия лов, една изолирана група остава затворена на този арктически остров в Северния ледовит океан. Радиовъглеродното датиране на костния материал твърдо кове тяхното присъствие там допреди около 3700 години – време, в което в Близкия изток и Средиземноморието вече съществуват развити цивилизации. Поради ограничените ресурси на територията, островните мамути претърпяват процес на бързо нанизъм: височината им пада под 2 метра, а теглото им намалява неколкократно. Дълго време доминираше тезата, че основна причина за тяхното окончателно изчезване е генетичният срив, предизвикан от инбридинг в популация от едва няколко десетки индивида. Последните палеогенетични анализи на открит ДНК материал обаче показаха, че вредните мутации са били постепенно изчистени от генома и популацията е била стабилна до самия си край. Очевидно катастрофата е била внезапна – вероятно комбинация от екстремно заледяване на снежната покривка, блокирало достъпа до храна, или ненадеждна промяна в хидрологията на острова.
Най-абсурдният край на морфологичната специализация обаче се наблюдава при рода Stegodon, обитавал Азия по време на плиоцена и плейстоцена. При някои от по-големите видове бивните са достигнали дължина над 3 метра, разположени толкова близо една до друга, че между тях практически не е имало физическо пространство. В резултат на тази анатомична блокада, меките тъкани на хобота не са можели да висят свободно надолу, а са били принудени да преминават странично през едната бивна. Това драстично е ограничило радиуса на движение и прецизността на хобота, превръщайки го от фин инструмент в тромава мускулна маса. Задвижването и носенето на подобен кожен и костен товар върху шийните прешлени е изисквало огромно количество енергия. В момента, в който горските масиви на Азия започват да оредяват и движението през гъсти ландшафти става физически трудно с триметрови шипове отпред, Stegodon губи състезанието с по-подвижните и по-ефективни видове.
Всички тези палеонтологични доказателства сочат към един суров извод: еволюцията на хоботните не е била праволинеен марш към съвършенство, а поредица от задънени улици, при които прекомерната специализация се е превръщала в смъртна присъда. Днешните оцелели слонове са просто онези, чиито предци са запазили сравнително балансирана анатомия, без да превръщат бивните или челюстите си в неизползваеми архитектурни чудовища.
