Архивното гробище на медицинските теории
Ако погледнем назад, идеята за автономни органи не е нова, тя просто беше погребана под слоя на фалшивия научен консенсус. В началото на XX век пионери в неврохистологията са намеквали за автономни ганглийни мрежи в кухите органи, но липсата на технологии за молекулярно картографиране тогава превърна тези наблюдения в просто любопитна хипотеза, прашасваща в библиотечните архиви. Днес, благодарение на генетичното профилиране, виждаме, че невронната мрежа на сърцето използва сложна палитра от невротрансмитери — не само класическите ацетилхолин и норадреналин, но и поредица от пептиди с ненапълно изяснена роля.
Това поставя под сериозен въпрос ефективността на настоящата фармакотерапия при ритъмни нарушения. Повечето антиаритмици са проектирани с идеята да блокират или активират йонни канали в самите кардиомиоцити или да модулират влиянието на симпатикуса. Ако обаче първичният дефект лежи в микроскопичната вътресърдечна невронна мрежа — в нейните вътрешни смущения и десинхронизация — тогава конвенционалните медикаменти действат просто като временно замазване на симптома.
Много от твърденията за бързото навлизане на тези открития в операционните са прекалено оптимистични. Предстои да се установи как именно тази локална мрежа взаимодейства с главния мозък в условия на хроничен исхемичен стрес или системна хипертония. Не може да бъде независимо потвърдено дали увреждането на тези интракардиални неврони е първичен причинител на предсърдното мъждене, или е просто страничен продукт от структурното преустройство на миокарда.
Ясно е само едно: представата ни за организма като строго централизирана империя с един-единствен команден пункт в черепа окончателно се срива. Анатомията отново напомня, че е много по-сложна, по-упорстваща и по-малко елегантна от опростените диаграми, с които ни приспиваха в университета.
