Анализ на почвените слоеве в Карнак
Почитането на камъка и монументалната архитектура винаги е имало един основен дефект – то кара хората да забравят какво има под основите. Десетилетия наред класическата египтология бълваше томове с анализи върху релефите, йероглифните стели и имената на фараоните, изсечени в гранит, докато самата геоложка реалност под краката им оставаше напълно игнорирана. Жреците от Тива, разбира се, са имали интерес да продават идеята за абсолютната непроменимост на техния храмов комплекс. Но когато вкараш сондажно оборудване и извадиш 61 ядки с непроменена почвена Stratum архитектура, религиозната метафизика бързо отстъпва пред динамиката на флуидите и седиментацията.
Проучването, оглавявано от геоархеолога д-р Ангус Греъм от Университета в Упсала и с участието на д-р Бен Пенингтън и д-р Кристиан Стрът от Университета в Саутхемптън, залага на физически измервания, а не на епиграфски предположения. Техният екип прави нещо елементарно, но пренебрегвано: вместо да гледа към таваните на колонадите, забива тръбите надълбоко в алувиалните пластове, събирайки десетки хиляди керамични фрагменти и органичен материал за стратиграфско и радиовъглеродно датиране. Резултатите не просто коригират хронологията – те разрушават удобния разказ за Карнак като хилядолетно, непрекъснато обитавано свещено място.
Докъм 2500 г. пр.н.е. – периодът, в който строителите на Гиза издигат астрономически по обем каменни пирамиди на север – теренът в Карнак е бил напълно негоден за каквото и да е заселване. Данните за нивата на нилските наводнения показват, че районът ежегодно е бил помитан от бързи, високоенергийни водни потоци. Нито един рационален строител, дори въоръжен с неограничен робски или мобилизиран ресурс, не би вложил хиляди тонове пясъчник върху периодично заливана тиня. Твърденията, че мястото е било култов център още в Древния преддинастичен период, се сблъскват с един елементарен физически проблем: водата просто е отнасяла всичко.
Карнак придобива физическа стабилност едва между 2300 и 2000 г. пр.н.е., в залеза на Старото царство и смутното време на Първия преходен период. Хидрологичният режим на Нил се променя, коритото мигрира на запад и в резултат на миграцията на меандрите се оформя сравнително стабилно пясъчно възвишение – т.нар. „преходен остров“. Именно този остров, заобиколен от два речни ръкава, се превръща в първата суха платформа, върху която са положени най-ранните, скромни като мащаб кирпичени и каменни структури.
Интересно е как египетската митология по-късно превръща този геоложки случай в централен теологичен догмат. Жречеството на Амон твърди, че техният храм съответства на „Първичната могила“ (Бенбен), изплувала от безкрайните води на хаоса Нун при сътворението на света. От позицията на съвременния материализъм можем да признаем прагматизма на древните PR специалисти. Те просто са взели един съвсем реален, кален остров, оформен от речната ерозия, и са го опаковали в божествен мит за произхода на космоса. Когато топографията ви даде суха земя сред блатата, вие не я наричате просто речен нанос – наричате я обиталище на бога-създател Ра-Амон.
