Електрическият шум на угасващия неврон
Дебатът около това какво остава след спирането на сърдечната дейност отдавна страда от липса на банален материалистичен анализ. Когато през 1975 г. Реймънд Моуди публикува своите наблюдения върху пациенти, върнати от състояние на клинична смърт, той постави началото на масова хистерия, която изцяло игнорира базовите физиологични фактори. В болничната практика прекъсването на перфузията към централната нервна система води до загуба на съзнание в рамките на 8 до 12 секунди. През този прозорец исхемичният мозък преминава през екстремен стрес.
Според систематичните наблюдения, извършени от екипа на д-р Сам Парния в рамките на проекта AWARE (AWAreness during REsuscitation), публикувани в списание Resuscitation, едва около 20% от хората с възстановена спонтанна циркулация съобщават за някаква форма на зрителни или слухови възприятия. Тези данни обаче редовно биват интерпретирани субективно, като се пропуска фактът, че при липса на оксигенация ретината първа губи периферното си зрение заради специфичната си васкуларизация. Така нареченият „тунел“ не е портал към петото измерение, а елементарен анатомно обусловен дефицит на захранване в периферните зони на зрителната кора.
Противоречието тук е очевидно за всеки, който е анализирал електроенцефалограми (ЕЕГ) на умиращи пациенти. През 2013 г. изследователи от Университета в Мичиган, предвождани от д-р Джимо Борджигин, провеждат опити с плъхове в състояние на кардиологичен арест и регистрират преходен епизод на силно организирана мозъчна дейност с високочестотни гама-вълни. Това означава, че на прага на биологичната смърт мозъкът не „изключва“ плавно, а изпада в състояние на хиперекситация. Това е последният, отчаян опит на невронната мрежа да преработи остатъчните ресурси от аденозинтрифосфат (АТФ).
Екстраполациите на квантовата физика и липсата на доказателства
За да се избяга от суровата биология, през последните десетилетия бе модерно да се прави мост между квантовата механика и езотеричните концепции за душата. Моделът Orchestrated Objective Reduction (Orch-OR), разработен от физика Роджър Пенроуз и анестезиолога Стюарт Хамероф, бе прегърнат от ентусиастите като научно доказателство за безсмъртието. Хипотезата гласи, че съзнанието се генерира от квантови изчисления в микротубулите на невроните.
Това изглежда елегантно на хартия, но съществува сериозен физически проблем, посочен още от физика Макс Тегмарк от Масачузетския технологичен институт. Мозъкът е твърде топла и влажна среда. Квантовата декохеренция в такива условия настъпва за фемтосекунди — фракция от времето, която прави невъзможно поддържането на кохерентни квантови състояние на макрониво. Да се твърди, че съзнанието оцелява след разрушаването на клетъчната мембрана и изтичането на калиеви йони извън клетката, означава да се игнорират фундаментални закони на термодинамиката.
Твърденията, че съзнанието се премества в допълнителни измерения, предсказани от теорията на струните (където се борави с 10 или 11 измерения), са чиста форма на математическа спекулация, когато се прилагат спрямо биологични обекти. В теорията на струните допълнителните измерения са компактифицирани на нивото на Планковата дължина — мащаби, в които биологична форма, неврон или дори единичен протеин просто не могат да съществуват или да се придвижват.
„Архивното гробище на медицинската история е пълно с красиви теории, които са били унищожени от елементарни биохимични анализи на кръвта.“
Мистиката около трите дни и реалността на тъканния разпад
Друг популярен мит, заседнал в традиционните обреди, е необходимостта от тридневен престой на тялото преди погребение или кремация, оправдаван с прерязването на някаква „сребърна нишка“. В суровата логистика на съдебномедицинската експертиза и автопсионните процедури трите дни имат съвсем различен, материален произход. В миналото, преди появата на съвременните методи за мониторинг на сърдечната и мозъчната дейност, феноменът „привидна смърт“ (каталепсия или дълбока кома) е бил реална заплаха. Трите дни са били просто контролен прозорец, за да се покажат необратимите белези на автолизата и разпадането на тъканите.
Биохимично погледнато, след настъпването на асистолия и липса на кислород в тъканите започва анаеробно разграждане на гликогена, натрупване на млечна киселина и последващ срив в pH на клетката. Това води до освобождаване на лизозомни ензими, които започват да разграждат собствените си клетки. Последователността на този процес е напълно предвидима:
- Вплъстяване и вкоченяване (rigor mortis) поради липса на АТФ за разединяване на актиновите и миозиновите нишки.
- Оформяне на послесмъртни петна (livor mortis) под въздействието на гравитацията върху неподвижната кръв.
- Бактериална пролиферация, започваща от сляпото черво поради липса на имунна защита.
Нито един от тези процеси не зависи от „астрални форми“ или „космически вибрации“. Забавянето на погребението в миналото е било въпрос на сигурност за живите, а не на грижа за „студа“, който душата уж изпитвала при кремация. Спекулациите, че астралното тяло изпитва болка от температурата при бързо изгаряне, противоречат на базовото правило: за усещането за болка е необходим функциониращ ноцицептивен апарат, централен пълен проводник и работеща соматосензорна кора. Без тях субективното усещане за страдание е физически невъзможно.
също така си струва да се припомни [анализът на историческите методи за консервиране на тъкани и патоанатомични доклади от XIX век], който ясно показва как митовете за „събуждането в ковчега“ са подхранили почти цялата литература за отвъдното през последните две столетия.
Илюзията за наблюдател отстрани: Извънтелесни преживявания в лабораторията
Феноменът на извънтелесното преживяване (OBE), при който пациенти твърдят, че са гледали собствените си тела от тавана на операционната зала, също бе подложен на стриктен експериментален анализ. Швейцарският невролог д-р Олаф Бланке от Федералния политехнически институт в Лозана (EPFL) успя да възпроизведе този феномен по изкуствен път с пълна повторимост.
Чрез електрическа стимулация на десния дегенеративен темпоро-париетален възел (TPJ) при пациенти с епилепсия, д-р Бланке и екипът му доказаха, че тази мозъчна зона е отговорна за интегрирането на вестибуларните, проприоцептивните и зрителните сигнали, които изграждат схема на тялото ни в пространството. Когато подаването на сигнали към темпоро-париеталния възел бъде нарушено от исхемия, лекарствена токсичност или външен ток, мозъкът губи способността да локализира „аз-а“ вътре във физическата обвивка. Резултатът е дезориентация, която съзнанието интерпретира като „носене над тялото“.
Защо тогава хората описват детайли от операционната зала? При експериментите на д-р Парния в проектите AWARE върху рафтовете в реанимационните стаи бяха поставени специални символи, видими единствено от тавана. От стотиците пациенти, преживели клинична смърт и интервюирани след това, нито един не успя да назове видяните символи. Те възстановяваха визуални детайли на базата на това, което са чули под упойка (слухът е последният сетивен канал, който изключва) и предходни познания за това как изглежда една болнична стая.
Задгробният живот остава хипотеза, базирана на субективни разкази, които не издържат на лабораторен тест. Докато липсват независими и заснети от критична апаратура доказателства за трансфер на информация извън невронната мрежа, всички теории за пространствено-времеви преходи остават в областта на психологическата защита срещу неизбежното. Биологичната машина спира да функционира, когато горивото свърши, а интелектуалната мъгла на мистицизма е просто опит да се замаже този суров фактологичен край.
