Филологическата сметка на един аугсбургски библиотекар
Ако разтворите запазените данъчни регистри, войнишки списъци или дипломатическа преписка от V, X или XIV век, няма да откриете нито един документ, в който управляващите в Константинопол да наричат себе си „византийци“. За хората от онази епоха подобно определение би звучало или като географски архаизъм, отнасящ се единствено за древния мегарски полис Византион, или като странна обида. В административната реалност на държавата с център край Босфора институциите, монетите и законът са строго римски. Според запазените архивни единици официалното самоназвание остава Basileia ton Romaion — Римската империя, а подданниците ѝ са ромеи, т.е. римляни.
Промяната не идва от бойното поле или от политически сблъсък, а от запрашения работен кабинет. Йеронимус Волф, работил като секретар и библиотекар в богатата банкерска фамилия Фугер в Аугсбург, получава достъп до гръцки ръкописи, пренесени на Запад след падането на Константинопол през 1453 година. Неговата цел не е била да съсипва историческото наследство, а да систематизира преводите на гръцките хроники. Но подреждайки тези текстове в своя „Corpus Historiae Byzantinae“, той избира термина „византийски“, за да разграничи класическия езически Рим от неговата средновековна, християнска и гръкоезична фаза. Според документите от онова време този избор съвпада перфектно с вътрешнополитическите нужди на Свещената Римска империя, която от векове води легитимационна война за титлата „римски император“.
Това изглежда логично от гледна точка на тогавашната западна филология, но съществува сериозен исторически проблем: с един замах на перото цяла държавна структура с непрекъснато правоприемство от над хиляда години е изтласкана в категорията на изкуствените исторически конструкти.
Мрежата на държавната машина: Ресурси, логотети и монетен двор
За да се разбере колко далеч е била кабинетната конструкция на Волф от реалността на терена, е достатъчно да се разгледат логистиката и фискалният апарат на империята. От времето на Диоклециан и Константин Велики до последните дни на Константинопол, държавната машина разчита на една и съща бюрократична традиция. Данъчните описания (кодици), логистичните маршрути за снабдяване на дунавския лимес и правният кодекс Corpus Juris Civilis, съставен при Юстиниан I, са пряко продължение на римското публично право.
Когато западноевропейски историци отпочват изграждането на термина „Византия“, те съзнателно игнорират факта, че финансовото министерство в Константинопол — гениконът, се управлява от логотет, чийто функции са директно наследени от римския comes sacrarum largitionum. Златният солид, въведен от Константин, запазва теглото си от около 4.5 грама чисто злато в продължение на повече от седем века, превръщайки се в международната валута на Средиземноморието. Никой търговец в Александрия, Солун или Венеция не е купувал стока с „византийски“ пари — плащанията са се извършвали с номизма или солиди на римския император.
Попадането на тези институции в своеобразно архивно гробище на западната наука е резултат от политически натиск. Още по времето на Карл Велики и коронацията му в Рим през 800 година, франкската канцелария започва систематично да нарича владетеля в Константинопол „император на гърците“ (Imperator Graecorum), а не „император на римляните“. Документите от Папската канцелария показват ясна стратегия: прекъсване на символната връзка между Новия Рим край Босфора и Стария Рим край Тибър. Трудът на Йеронимус Волф през XVI век просто дава академичната форма на тази стара пропагандна линия.
От кралската печатница на Луи XIV до упадъка на Гибън
Френската корона бързо прихваща потенциала на тази концепция. При управлението на Луи XIV, под прякото покровителство на Жан-Батист Колбер, се стартира мащабен проект за преиздаване на „Корпуса“ на Волф. Така наречената „Парижка Византина“ (Louvre Corpus) излиза в 37 монументални фолиантa. Целта е ясна: Франция, като водеща абсолютистка сила в Европа, иска да контролира класическото наследство и да показва източните християни като упадъчна, деспотична и чужда на европейския дух цивилизация.
През XVIII век щафетата поемат просветителите. Английският историк Едуард Гибън ползва именно венецианското препечатване на френския корпус, когато пише своя монументален труд „История на упадъка и падението на Римската империя“. Гибън заковава в съзнанието на англоезичния свят представата за „Византия“ като за хилядолетна агония, белязана от дворцови интриги, религиозен фанатизъм и сковаваща бюрокрация. Неговите заключения обаче почиват на субективен прочит и сериозни пробойни в теорията, тъй като той силно подценява военната и икономическата издръжливост на империята, успяла да издържи на арабския, аварския и славянския натиск в продължение на столетия.
Изолация на самоописанието и терминологичен триумф
След падането на Константинопол през 1453 година подделенията на османската администрация преминават към свои термини. За турците новите подданници са Рум миллети (римски народ), а завладените земи на Балканите се наричат Румелия — земята на римляните. Гръкоезичното население в Османската империя продължава да нарича себе си ромеи чак до XIX век и появата на модерния национализъм.
Източноримската tradition на самоописание обаче остава изолирана. Тя няма зад гърба си печатници, университети или колониални империи, които да я популяризират на Запад. В същото време западната историографска школа, въоръжена с печатарските преси на Аугсбург, Париж и Лондон, налага термина „Византия“ като общоприет стандарт в световната наука.
Така се стига до парадокса, в който днешните учебници описват империя, която никога не е съществувала с това име за своите съвременници. По информация на съвременни византинисти и палеографи, терминът е толкова дълбоко вкоренен в научния апарат, че пълното му премахване е практически невъзможно, тъй като би наложило пренаписването на милиони каталози и академични трудове. Това изглежда като рационално решение за библиотеките, но оставя сериозна интелектуална мъгла върху реалния характер на държавата, пренесена от Рим на изток.
