Аудио фрагментацията: От Zweikanalton до NICAM
Звуковото съпротиводействие при аналоговата телевизия бе истинско поле за инженерни акробатики, породило множество несъвместими стандарти. Основната носеща честота за звука в аналоговия телевизионен сигнал се намираше на определено отстояние от видео носещата (5,5 MHz при PAL-B/G, 6,5 MHz при SECAM-D/K). Предаването на стереофоничен звук или втори езиков канал върху една-единствена подносеща бе физически възможно само чрез сложни схеми за честотно уплътняване.
В Западна Германия и Централна Европа бе разработена системата A2 Stereo (известна още като Zweikanalton). Тя използваше втора независима FM подносеща честота (напр. 5,742 MHz за PAL-B/G). Първата носеше сумарния сигнал (L+R) или основния език, а втората – разграничителния сигнал (2R) или втория език. Превключването се управляваше от пилотен тон, модулиран с ниска честота, който указваше на приемника дали излъчването е моно, стерео или дуално. В същото време Великобритания развиваше системата NICAM 728 (Near Instantaneous Companded Audio Multiplex) – изключително авангарден за времето си цифров формат, който инжектираше подносеща честота с близък до CD-качеството 14-битов PCM звук, компресиран до 10 бита.
В Източния блок нещата бяха още по-сурови. Старите съветски телевизори от серията „Електрон“ или „УПИМЦТ“ изобщо нямаха вградени декодери за подобни системи. При тях се разчиташе на т.н. PDS конектори – куплунзи за външни платки, които ентусиасти или сервизни техници запояваха ръчно, за да извлекат втори аудио канал. Основният проблем на всички тези аналогови и хибридни методи бе пълната им липса на универсалност. Независимо дали ставаше дума за немския FM-FM метод или британския NICAM, телевизорът трябваше да притежава точно определения декодиращ модул, съобразен с държавата, в която се продава. Преходът към DVB стандарта и аудио кодеците Dolby Digital (AC-3) и AAC напълно ликвидира този хардуерен хаос. Днес аудио потокът е просто поредица от метаданни в цифровата носеща, позволяваща избор от десетки езикови писти без нито един допълнителен транзистор в приемника.
Мъчението на механичните селектори и тримери
Най-яркият спомен за ергономичния ад на аналоговите телевизори е процесът на търсене и фиксиране на каналите. В устройствата от 70-те и началото на 80-те години се използваха електромеханични селектори за метровия (VHF) и дециметровия (UHF) диапазон. В тях нямаше микропроцесори, нямаше електронна памет. Настройката бе изцяло физическа – промяна на индуктивността или капацитета в осцилаторния кръв на тунера.
Конструктивно това се реализираше чрез барабанни механизми със позлатени или сребърни контакти или чрез блокове с потенциометри (тримери), скрити зад малка пластмаса под главния екран. Потребителят трябваше с малка пластмасова отвертка или специално лостче да върти феретните сърцевини на бобините или плъзгачите на потенциометрите, за да улови честотата на съответния предавател. Най-малкото колебание в температурата в стаята водеше до термично разширение на компонентите, честотата „плаваше“ и картината започваше да губи синхронизация или да се покрива със "сняг". За да се противодейства на този физически ефект, бе въведена схемата за автоматична настройка на честотата (АПЧЧ / AFC), която опитваше софтуерно (чрез варикапи) да „заключи“ сигнала, но възможностите ѝ бяха ограничени.
По-късно навлезе PLL (Phase-Locked Loop) синтезът с цифрово управление, който позволи запаметяването на канали в електронна памет (EEPROM). Но дори тогава настройката изискваше претърсване на целия честотен спектър от 48,5 MHz до 862 MHz. Днешните цифрови приемници не извършват физическа настройка на резонансни кръгове. Техните тунери са силициеви чипове (Direct Conversion Tuners), които сканират фиксирани честотни блокове (мултиплекси). Сигналът или съществува с достатъчно ниско ниво на грешки (BER), или липсва напълно. Понятието „фина настройка“ приключи живота си заедно с аналоговия шум.
Кабелната примка на ранното дистанционно управление
Първите опити за дистанционно управление в средата на XX век разкриват изключителната технологична безизходица на епохата. Когато през 1950 г. Zenith Radio Corporation пуска на пазара дистанционното управление "Lazy Bones", то е свързано с телевизора чрез дебел, триметров кабел. Устройството съдържа малък електродвигател, инсталиран вътре в самия телевизорен приемник. При натискане на бутон върху кабелното дистанционно, електрическият ток задвижва мотора, който физически завърта тежкия механичен селектор на каналите.
Търговският неуспех на кабелните решения не се дължи само на факта, че хората са се спъвали в жиците. Основната причина е механичното износване. Моторите изгаряха, зъбчатите предавки се изтриваха, а контактните четки на тунерите се замърсяваха от искрите. Опитите за безжично управление през 50-те години родиха фотоелектрически системи (Zenith Flash-Matic), които обаче се задействаха от слънчевата светлина, влизаща през прозореца, и ултразвукови системи (Space Command), използващи механични камертони, които дрънкаха при натискане на бутон.
Странният факт, че ранните дистанционни управления не можеха да сменят каналите плавно, а само ги превключваха последователно или просто спираха звука, бе пряко следствие от липсата на евтини цифрови кодери. Едва през 70-те години, с появата на инфрачервените светодиоди и специализираните интегрални схеми за импулсно-кодова модуляция (като протокола RC-5 на Philips), дистанционното управление се превърна в това, което познаваме днес. Кабелното дистанционно остана в историята като паметник на епоха, в която командването на един уред изискваше физическа сила, електрически мотори и сериозен тонаж от медни проводници.
Изчезването на тези пет характеристики не е просто епизод от естетическата еволюция на битовата техника. То е свидетелство за една приключила инженерна парадигма. Аналоговият телевизор бе сложна механично-електрическа система, която се опитваше да адаптира физическия свят към човешките сетива. Модерният телевизор е просто специализиран компютър с голям монитор, при който целият аналогов чар и сложна хардуерна архитектура са заменени от математически алгоритми за компресия. За добро или лошо, ерата на тримерите, вторичните тунери и VBI декодерите приключи завинаги, оставяйки след себе си само тонове електронни отпадъци и архиви, пълни със технически чертежи, които никой вече не използва.
