Ултравиолетовият въпрос и границите на спектъра
През последните години в биологичните среди се дискутира въпросът доколко лещите на различните бозайници пропускат ултравиолетова (UV) светлина. При хората лещата блокира UV лъчите, предпазвайки ретината от фотохимично увреждане. Проучвания на биологичния факултет към City, University of London показват, че при редица бозайници — включително кучета, котки и гризачи — очната леща е прозрачна за близкия ултравиолетов спектър (около 300–400 нанометра).
Това означава, че UV светлината достига до ретината. Дали обаче това се превежда в ясно „виждане“ на ултравиолетовия свят е обект на аналитичен скептицизъм. Тъй като кучетата нямат специализирани UV фоторецептори, тези лъчи дразнят наличните сини конуси или пръчковидните клетки. Ефектът е по-скоро засилен контраст при определени повърхности, които абсорбират или отразяват UV лъчите, като органични следи или специфични растителни шарки.
Свързани анализи върху морфологията на ретината при дивите каниди показват, че тази пропускливост вероятно е страничен продукт от структурата на лещата, а не специализирана еволюционна адаптация като при някои птици или насекоми. В практиката това означава, че при здрач кучето може да регистрира контрасти там, където човешкото око вижда хомогенна повърхност, без това да изисква наличието на свръхестествени сетива.
Честота на възприемане на кадрите и откриване на движение
Най-силното оръжие на кучешкото зрение не са цветовете или нощното виждане, а пространствено-времевата чувствителност. Високата концентрация на пръчковидни клетки позволява на ретината да обработва визуална информация с изключително висока честота. Физиологичният показател за това е прагът на сливане на трепканията (Critical Flicker Fusion frequency - CFF).
При хората този праг е около 50 до 60 херца. Всичко, което се опреснява по-бързо от тази честота — като стандартния телевизионен екран или осветлението — се възприема като плавно непрекъснато изображение или постоянна светлина. При кучетата CFF прагът достига 70 до 80 херца. Старите телевизори с електронно-лъчева тръба или ниска честота на опресняване изглеждат за кучето като бързо мигащ стробоскоп, а не като видеопоредица. Съвременните дисплеи с честота 100-120 херца вече попадат в зоната на плавно възприятие за тях.
Тази висока честота на опресняване в мозъка означава, че кучето регистрира микро-движения с минимално закъснение. При опити с полицейски и служебни кучета е документирано, че те могат да идентифицират движещ се обект (човек или животно) на разстояние до 800–900 метра. Ако същият обект остане напълно статичен, разстоянието, на което кучето го регистрира визуално, пада под 100 метра.
Това обяснява защо кучето може да изглежда "абстрахирано" от предметите около себе си, но да реагира мигновено на прелитаща птица или отдалечен силует. Неговата нервна система е филтриращ механизъм, който отписва статичния фон и изкарва на преден план всичко, което променя координатите си във времето. Твърденията за „виждане на невидимото“ най-често се свеждат именно до този физиологичен факт: кучето забелязва микровибрация в сянката или движение на насекомо, което за човешкия зрителен апарат просто липсва.
