Физически закони срещу инженерни фантазии
Откриването на Хребет А не е резултат от смел поход с кучешки впрягове или мъжествено пробиване на ледовете. През 2009 година съвместен американо-австралийски екип, ръководен от Уил Сондърс, просто пусна сателитните архиви и климатичните модели през компютърна обработка. Целта бе чиста математика: намиране на координати с най-ниска атмосферна турбуленция, минимален вятър и абсолютна липса на влажност.
Работата е там, че астрономите от десетилетия се борят с така наречения "виждащ диск" (seeing) – смущението на светлинния лъч, причинено от движението на въздушните маси. На повечето места по света, дори по високите върхове в Чили, граничният слой на атмосферна турбуленция се простира на стотици метри над земята. На Хребет А поради специфичния релеф и температурната инверсия този слой е дебел едва няколко метра. Въздухът там просто не се движи. Няма го катабатичният вятър, който в ниските части на континента ускорява до над 300 километра в час и руши оборудването. На това плато цари тотална, вцепенена стагнация.
Но тук идва първата пробойна в теоретичния възторг. Да, данните от спътниците показват, че изображението от 1.5-метров телескоп на Хребет А би имало разделителна способност, три пъти по-добра от тази на аналогична апаратура, разположена където и да е другаде по земното кълбо, и практически сравнима с постиженията на космическия телескоп "Хъбъл". Само че "Хъбъл" се намира в орбита и до него се изпращат цифрови команди, докато Хребет А се намира на 3200 километра от най-близката брегова база, навътре в леденото нищо.
