Преходната зона и гранулираната повърхност
Слизайки още по-надолу към фотосферата, преминаваме през хромосферата и тънкия преходен слой. Именно тук градиентът на температурата проявява своята най-агресивна форма. За разстояние от едва няколкостотин километра температурата скача от десетки хиляди до над един милион градуса. В тази зона доминират спикулите – тесни, свръхзвукови струи от плазма, които се изстрелват нагоре като гигантски игли със скорост около тридесет километра в секунда. В денонощието по всяко едно време върху слънчевия диск функционират стотици хиляди такива джетове, всеки с продължителност на живота между пет и десет минути.
Възникването на тези спикули дълго време оставяше моделите на физиците в безизходица, докато компютърните симулации не включиха във уравненията сложното взаимодействие между заредените и неутралните частици. Оказва се, че неутралните атоми, които не реагират пряко на магнитното поле, осигуряват допълнително триене и задвижват плазмата нагоре като бутало, счупвайки предишните опростени представи за чистата плазмена физика.
Най-накрая стигаме до фотосферата – слоя с дебелина около петстотин километра, който определяме като видимото лице на звездата. Тук понятието за твърдо тяло или окончателна граница напълно губи смисъл. Фотосферата представлява кипящ океан от гранули – конвективни клетки с размер около хиляда километра всяка, напомнящи по структура повърхността на вряща течност. В центъра на всяка клетка горещият газ се издига от вътрешността, излъчва своята фотонна енергия в космоса, охлажда се и потъва обратно надолу по тъмните граници между гранулите. Всеки такъв конвективен елемент съществува около десет-петнадесет минути, преди да се разпадне и на негово място да се появи нов.
В същите тези зони се намират и слънчевите петна, известни още от първите телескопични наблюдения на Галилео Галилей. Тъмният им цвят е чисто оптичен ефект – те са по-хладни от заобикалящата ги фотосфера с около хиляда и петстотин градуса поради фактът, че изключително силните магнитни полета в тях блокират нормалната конвекция и не позволяват на топлината от дълбочина да достигне повърхността. Именно тези студени островчета се оказват коренът на най-мощните слънчеви изригвания, превръщайки видимата стабилност на нашето Слънце в непрекъснато нищожно балансирана динамична система.