Когато човек погледне сухите равнини на платото Наска в южната част на Перу, първото нещо, което прави впечатление, не е някаква мистична атмосфера, а пълната липса на ресурси за поддържане на голям човешки живот. Тази ивица земя, дълга над петдесет километра от север на юг и широка между пет и седем километра от запад на изток, представлява сурова, безводна пустиня. Днес там са описани над сто и четиридесет различни фигури на птици, маймуни, паяци и растения, придружени от приблизително тринадесет хиляди прави линии и близо седемстотин геометрични форми като триъгълници, трапецоиди и спирали. Масовата култура обожава да приписва тези очертания на изчезнали високоразвити цивилизации или на посетители от космоса, но суровите факти на терена и физическите закони бързо охлаждат подобни ентусиазми.
Първата и най-широко тиражирана хипотеза твърди, че браздите в земята представляват гигантски астрономически календар, ориентиран спрямо движението на небесните тела. Още през седемдесетте години на миналия век обаче американският астроном Джералд Стенли Хокенс подлага тази идея на систематична проверка, сравнявайки посоките на линиите с позициите на звездите, слънцето и луната в различни исторически епохи. Неговите изводи са категорични: липсва каквато и да е статистически значима връзка между рисунките на земята и небесната карта. По-късните проверки с модерни изчислителни методи през двадесет и първи век само потвърждават тази констатация. Друго популярно обяснение свързва геоглифите с търсенето на подземна вода или с ритуали за извикване на дъжд. Този аргумент също среща сериозен физически проблем при сблъсък с геологията на района. Линиите са прокарани в участъци, където никога не е имало подземни водоносни хоризонти, а валежите са практически нулеви. В тази зона липсват останки от древни селища, земеделски тераси или кладенци, а самите плитки жлебове не могат да функционират като напоителни канали, защото всяка капка вода попива мигновено в рехавия пясък и чакъл, вместо да тече в определена посока.
Още по-неубедително изглежда версията, лансирана от уфолозите, според която линиите служат за ориентири или писти за кацане на извънземни летателни апарати, издълбани с лазерни или енергийни лъчи. Твърди се, че тези мащабни изображения са предназначени да бъдат наблюдавани от орбита, но реалността опровергава това още при първия полет на височина от десет километра. От подобна дистанция геоглифите са напълно неразличими за човешкото око и за стандартната оптика, а от космоса въобще не се виждат. За да бъдат разгледани ясно, наблюдателят трябва да се намира на височина не повече от един километър над повърхността. Освен това на терена многократно са откривани дървени колчета с остатъци от въжета по краищата на линиите, което показва съвсем земен и примитивен метод за трасиране и измерване на разстоянията.
Архивната мъгла и появата на рисунките през двадесети век
Ако погледнем историческите хроники, ще открием значителни празнини, които често се запълват със свободни интерпретации. Често се цитира испанският свещеник и хронист Педро Сиеса де Леон, който през хиляда петстотин петдесет и трета година споменава път на инките през крайбрежните долини и някакви знаци в пясъка, указващи посоката на пътниците. Това описание обаче се отнася за крайбрежната ивица и за много по-малките изображения по склоновете на платото Палпа, които действително са служили като ориентири покрай търговските маршрути. Самото пустинно плато Наска остава напълно непознато и недостъпно за външни наблюдатели чак до средата на двадесети век. Митът, че перуанският археолог Торибио Мехия Хеспе е открил прочутите линии още през хиляда деветстотин двадесет и седма година, не намира потвърждение в неговите собствени трудове, посветени основно на древните напоителни съоръжения, канали и резервоари. Официалната история на геоглифите в Наска започва едва през хиляда деветстотин тридесет и девета година, когато американският изследовател Пол Косок прелита над района с лек самолет и забелязва няколко прави линии и единични фигури.
Поведението на самия Косок е показателно за състоянието на терена по онова време. След като прекарва една година в проучване на платото, той установява, че тези плитки бразди нямат нищо общо с иригацията, губи интерес към тях и се връща към основната си работа върху древните водни системи. Това оставя един съвсем логичен въпрос: след като в началото на четиридесетте години на миналия век един опитен изследовател вижда на платото само шепа линии и няколко фигури, откъде се появяват стотиците сложни изображения и хилядите километри бразди през следващите десетилетия. Тук в историята влиза германската преподавателка Мария Райхе, която пристига в Южна Америка да учи местните деца на немски език и бива наета от Косок като преводач заради владеенето на испански. Тя бързо се увлича по пустинята, премества се да живее непосредствено до платото и посвещава следващите четири десетилетия от живота си на проучването и поддържането на линиите.