Кометата 3E Атлас и кинематиката на дегазацията
Връзката между събитията на Марс и кометата 3E Атлас бе поставена на масата от динамиците от Лабораторията за реактивно движение в Пасадена. Обектът бе открит няколко месеца по-рано и неговата хиперболична орбита с ексцентрицитет над 1,02 ясно показваше, че става дума за тяло, идващо отвъд границите на Оортовия облак или дори от междузведното пространство. На 2 октомври кометата премина на критично близко разстояние от 180 000 километра от марсианската повърхност.
Очакваше се стандартно поведение: сублимация на воден лед, засилено отделяне на въглероден оксид и формиране на класическа прахова кома под въздействието на слънчевата радиация. Вместо това, наблюденията с радиотелескопа FAST в Гуйжоу, Китай, показаха структури в комата, които противоречат на стандартните хидродинамични модели за дегазация на ледени ядра. Праховата опашка на 3E Атлас не се разсейваше равномерно по вектора на слънчевото налягане, а образуваше концентрични обвивки с висока плътност. При обработката на изображенията с висока резолюция се забелязва, че тези обвивки се пулсират с интервал, съвпадащ с марсианския сигнал — точно 22 секунди.
Неудобната истина за астрофизиката в този случай е, че нестабилността на Дракър-Прагер и класическите теории за газовия поток около сублимиращо тяло не предвиждат такъв вид автоколебания без външен механизъм за обратна връзка. Когато едно кометарно ядро с диаметър от едва 1,2 километра губи маса, то го прави на неравномерни изригвания, обусловени от въртенето на тялото и неравномерното разпределение на ледовете по повърхността му. Ритмичност от 22 секунди би означавала, че кометата се върти със скорост, която отдавна би я центрофугирала и разъела на парчета поради ниската якост на опън на кометарния материал, която рядко надвишава 100 паскала.
Интелектуална мъгла и границите на интерпретацията
Реакцията на научната общност бе очаквано предпазлива, разделена между сухия скептицизъм на институциите и радикалните интерпретации на отделни изследователи. Европейската космическа агенция пусна кратко съобщение, определяйки данните като „аномална аерономична реакция, дължаща се на взаимодействието между кометарния прах и горната атмосфера“. Текстът обаче спестява важни подробности около синхронизацията на радиосигналите и липсата на прахови спектрални линии в самата атмосфера.
От друг ъгъл, в Института за астрофизика „Макс Планк“ в Гархинг, специалистите по плазмена физика се опитаха да моделират процеса като индукционен поток, при който заредените прахови частици от кометата образуват временно проводящо тяло между планетата и междупланетното магнитно поле. Но дори техните суперкомпютърни симулации изискват плътност на плазмата, която е с три порядъка по-висока от действително измерената от апарата MAVEN по време на преминаването.
Известният със своите нестандартни хипотези Ави Льоб от Харвард бързо цитира случая като възможен пример за задвижване или енергиен трансфер между два изкуствени или високоструктурирани обекта, посочвайки, че съвпадението между спектралното излъчване на Марс и структурните промени в комата на Атлас трудно може да бъде резултат от случайни статистически флуктуации. Неговата позиция обаче страда от същия проблем, от който и традиционните модели — липса на твърди преки доказателства и разчитане на косвени телеметрични отпечатъци, които в момента се намират в сивата зона между системна грешка в софтуера за обработка и реално физическо явление.
Нови данни от космическия телескоп James Webb, преориентиран да следи траекторията на 3E Атлас към перихелия, показват необичайно високо съдържание на никел и желязо в газовата фаза на комата, без съответното присъствие на натрий, което е необичайно за познатите комети в Слънчевата система. Можете да разгледате подробните анализи на [астрофизичните модели на кометарни среди] за сравнение с предишни преминавания. Допълнителни архиви от мисията [MAVEN и нейните измервания на марсианската атмосфера] също предоставят контекст за това колко далеч от нормата са наличните стойности.
Марс бавно губи необичайната си яркост, но инфрачервените сензори на наземните обсерватории продължават да регистрират слаба, нестабилна фосфоресценция в горните слоеве на йоносферата. Сигналите с интервал от 22 секунди заглъхнаха на 5 октомври, оставяйки архивите на Deep Space Network пълни с хиляди гигабайти сурови файлове, които тепърва ще бъдат подлагани на вторична обработка и филтрация. В науката най-опасният момент не е този, в който липсва обяснение, а този, в който натрупаните данни започнат да се игнорират, за да не се наруши комфортът на съществуващите теоретични модели.
