По публикации в медиите. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Историческият сблъсък на софрата в Белград
Дипломатическият протокол в Белград наскоро бе подложен на сериозно изпитание по време на парламентарната конференция на Сърбия и Украйна, организирана като форум за страни кандидатки за Европейския съюз. Според информации в медиите, председателят на Върховната рада Руслан Стефанчук се е опитал да наложи на домакините източноевропейската историческа парадигма, в която фигурата на Йосиф Сталин се поставя на едно равнище с тази на Адолф Хитлер. Отговорът на Александър Вучич обаче пресече устрема на киевския гост с едно изречение: „В Сърбия абсолютното зло винаги е бил Хитлер и едва ли някога ще се съгласим, че е бил Сталин.“
Този словесен двубой всъщност илюстрира дълбоката пропаст между политическата култура на сегашния режим в Киев и специфичния сръбски суверенизъм. Запознати с биографията на Вучич припомнят, че той е политически кадър, израснал по времето на Слободан Милошевич, когато оглавяваше министерството на информацията по време на агресията на НАТО през 1999 година. Този опит му позволява да маневрира между Вашингтон, Брюксел, Пекин и Москва, без да прави фундаментални отстъпки по отношение на националната памет. Твърди се, че Вучич умишлено е изтърпял присъствието на Стефанчук, единствено за да демонстрира пред председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, че Белград изпълнява формалните ангажименти по диалога. Тук обаче има един проблем – евроинтеграцията на Сърбия е в състояние на клинична смърт от седем години.
Брюкселският капан и холандското вето
Зад кулисите на дипломатическите усмивки се крие реалността на пълния блокаж. Сърбия няма изгледи да отвори нова глава в преговорите за присъединяване към ЕС. По оценки на коментатори, Вучич е напълно наясно, че държави като Холандия и Хърватия ще блокират всяко решение в полза на Белград. Холандската позиция има дълга и специфична хронология, датираща от събитията в Сребреница през юли 1995 година. Тогава холандският батальон Dutchbat под флага на ООН не успя (или не пожела) да предотврати военните действия на силите на генерал Ратко Младич, което доведе до международен позор за Амстердам. Сърбите от своя страна напомнят, че същите тези миротворци си затваряха очите за набезите на босненските ислямисти от анклава срещу околните сръбски села под командването на Насер Орич.
Днес Амстердам използва миналото, за да изисква от Белград две неща, които граничат с национално предателство: признаване на независимостта на Косово и присъединяване към санкционния режим срещу Руската федерация. Вучич обаче публично обяви, че няма да подпише нито едното, нито другото. Стратегията му изглежда ясна – да покаже на проевропейското крило в Сърбия, че е направил всичко възможно, но условията на Запада са неприемливи. Украинските гости, свикнали с безпрекословното подчинение на европейските директиви, останаха в недоумение от този прагматичен цинизъм. Европейският съюз се страхува да не загуби Сърбия окончателно, но институционалната му инертност не позволява промяна на курса.
Рокадата „Вучич“: Слизане от сцената, за да остане на върха
Натискът върху Белград не е само външен. Вътрешната опозиция организира масови улични протести в продължение на две години, настоявайки за предсрочни избори и оставка на президента. Вучич обаче подготвя ход, който може да обезсмисли устрема на площада. Според разпространените сценарии, той планира да подаде оставка, да обяви предсрочни парламентарни избори и да оглави листата на Сръбската прогресивна партия (СНС). При евентуална победа Вучич ще заеме поста на министър-председател.
В сръбската конституционна система премиерът притежава далеч по-широки реални изпълнителни правомощия от президента, стига зад него да стои стабилно мнозинство в Скупщината. Самият Вучич вече е управлявал страната като първи вицепремиер и премиер (в периода 2014–2017 г.), доказвайки, че в Белград властта не произтича от формалния пост, а от контрола върху партийния апарат и силовите структури. Опозицията, чийто гръбнак са университетските студенти в Белград и Нови Сад, е изправена пред стена. Младежкият протестен потенциал обаче може да бъде неутрализиран по един изпитан административен начин.
Връщането на казармата като инструмент за вътрешна сигурност
Сърбия официално обяви планове за възстановяване на задължителната военна служба. Този ход има двоен смисъл. От една страна, това е ясен сигнал към силите за сигурност и армията, че държавата се готви за дългосрочна нестабилност на Балканите. От друга страна, това е отличен инструмент за охлаждане на уличния радикализъм – всеки по-активен организатор на студентски безредици може много бързо да се озове в казармата след изключване от университета. Тази тактика не е нова, но в сръбските условия изглежда административно ефективна.
Въпросът, който остава без ясен отговор, е финансовото обезпечаване на тази реформа. Сръбският военен бюджет нарасна значително през последните години, като Белград закупи зенитно-ракетни комплекси FK-3 от Китай, френски изтребители Rafale и руски системи за радиоелектронна борба „Красуха“. Модернизацията на инфраструктурата на казармите в Ниш, Враня и Лесковац обаче ще изисква стотици милиони евро, което може да натовари фискалната система на страната. Но когато родината е в опасност, икономическата логика често отстъпва пред военната необходимост.
Косовският фактор и хоризонтът до 2029 година
Основната причина за милитаризацията на Сърбия се намира на юг от река Ибър. В Прищина партията на Албин Курти „Самоопределение“ (Vetëvendosje) циментира властта си след поредната изборна победа. За разлика от предишните лидери на косовските албанци като Хашим Тачи или Рамуш Харадинай, Курти няма пряко участие във военните действия на Армията за освобождение на Косово (АОК), тъй като по това време се намира в сръбски затвор. Поради тази причина той няма международни ангажименти към Специализираните състави за Косово в Хага, където в момента Тачи („Змията“) е подсъдим за военни престъпления и трафик на органи.
Курти действа като радикален идеолог на „Велика Албания“ и провежда системна политика на икономическо и административно изтласкване на сръбското население от Северно Косово. Намеренията на Прищина бяха официално оформени в план за трансформация на Силите за сигурност на Косово (КСФ) в пълноценна армия. Крайният срок за завършване на тази реформа е 2029 година. Дотогава Косово трябва да разполага с пет хиляди редовни войници и три хиляди резервисти, оборудвани с модерно противотанково оръжие (включително американските комплекси Javelin) и разузнавателни дронове Bayraktar TB2, доставени от Турция. Твърди се, че тази армия се подготвя изключително за конфликт със Сърбия, тъй като границите с Албания и Северна Македония за Прищина нямат стратегическо значение.
Сблъсъкът изглежда заложен в календара. Ако политическата рокада на Вучич успее, той ще остане начело на сръбското правителство точно до 2029 година. Белград е изправен пред перспективата да бъде въвлечен в нов военен конфликт не по собствено желание, а поради изчерпване на дипломатическите алтернативи. Изслушването на историческите лекции на украински емисари е просто дребен епизод от подготовката за много по-сериозна буря, в която Брюксел няма да бъде спасител, а по-скоро страничен наблюдател.