1. Доживяхме, държава, която не използва българската азбука, да оспорва българския характер на нашата писменост. Може би в Гърция си мислят, че азбуката ни не е българска, защото е известна и като Кирилица?
А може би смятат, че нашата писменост е приоритетно гръцка с някои добавени български букви?
Обаче, на преден план се извеждат други аргументи. Не гръцки националистически, а от „общоевропейски“ характер.
Според неофициални данни, мотивите на гръцката страна са, че ако върху подготвената за емисия рекламно-възпоминателна монета на БНБ стои надписът “българска азбука”, това може да се превърне в прецедент и повод други държави, които също използват кирилицата и са кандидати за членство в ЕС – като РСМ, Украйна и Сърбия, по-късно да говорят съответно за македонска, украинска или сръбска азбука.
Тези държави обаче и сега смятат, че имат свои азбуки.
И не само те.
Английската азбука, например, изпoлзва латинската азбука буквално и изцяло, но това не пречи на английските филолози и власти да я наричат „английска азбука“, а не „латинска азбука“.
Фактът, че нашата азбука се нарича и Кирилица, не отменя истината, че е българска.
Гръцки фактори да се грижат за негръцки интереси? Такова нещо не се е срещало в историята.
Дали пък гърците не се чувстват смутени, че наред с латинската и гръцката азбука, на бнкнотите и монетите на Еврото наименованието „ЕВРО“ може да се чете като българско, а не като кирилско?
Българско „ЕВРО“!
Наравно с гръцкото „ΕΥΡΩ“? Мегалиидейна ревност?
2.
А сега нека поразсъждаваме дали азбуката, на която ние пишем, е българска или не?
Ето аргументите в подкрепа на тезата, че нашата азбука е българска по произход и характер.
Първо. Българската азбука е създадена в България, по заповед на българския цар Симеон. Изработена е в столицата Преслав и във втората столица Охрид. Въведена е на мястото на азбуката „глаголица“, изработена и въведена от Константин Кирил Философ и брат му Методий по заповед на цар Борис-Михаил.
Изработената от Константин Преславски и Климент Охридски азбука е твърде различна от Кирило-Методиевата. Но точно тя става официална писмена норма на българския език в пределите на огромната за онова време българска държава. Същата азбука е запазена като такава дори след закриването на Второто българско царство. В държавата Румъния българската азбука е заменена официално с латинска графична система едва през втората половина на Деветнадесети век.
Второ. Българската азбука е единствената в света писменост, при която специално изработените писмени знаци са приспособени към българската езикова и звукова система.
Ще поясня: всеки звук от българския език бива изобразен писмено със съответен нему буквен знак. Особено специфичните за българския език звукове „ъ“, „ю“, „я“. „ц“, „ч“, „ш“, „щ“. Всеки от тях бива означен със съответен нему буквен знак, който когато се изпише, прочете и произнесе звучи именно като „ъ“, „ю“, „я“, „ц“, „ч“, „ш“, „щ“.
При много европейски езици обаче не е така.
Да вземем за пример гръцкия език.
При него съществуват редица звукове, за които гръцката азбука не е отредила съответните буквени знаци, та се налага да се правят буквени съчетания.
Ето няколко ключови примера.
Звукът „б“ се означава в гръцкия език като се изписват една подир друга слято двете гръцки букви „μ“ (ми) „π“ (пи), които се четат и произнасят заедно като „б“, а поотделно като „м“ и „п“.
Звукът „г“, се означава в гръцкия език като се изписват една след друга двете гръцки букви „γ“ (гама) и „κ“ (капа), които поотделно се четат и прοизнасят така: първата буква се чете и произнася като гърлено „х“ или „й“, а втората като „к“.
Звукът „нг“, се предава в писмен вид като се напише два пъти слято буквата „γ“ като „γγ“.
Твърдият звук „д“, а в отделни случаи твърдото звукосъчетание „нд“ се образува писмено, като се изписват слято буквите „ν“ (ни) и „т“ (тита), които поотделно написани се произнасят „н“ и „т“.
Същото е положението и със звука „у“, който е много често срещан в гръцкия език. За да се изпише, прочете и произнесе „у“, създателят на гръцкия книжовен език е решил, че трябва да се използват две букви една след друга слято „о“ (омикрон) и „υ“ (ипсилон), които поотделно написани се четат и произнасят като „о“ и „и“.
Аналогично е и когато трябва да се напишат, прочетат и произнесат двойните звуци ав, аф, ев, еф. В зависимост от случая, те се изписват като слети буквени съчетания „α“ (алфа) и „υ“ (ипсилон) „αυ“ и „ε” (епсилон) и „υ“ (ипсилон) „ευ“.
Звукът „ц“ се изписва, като се използват слято буквените знаци „τ“ (таф) и „σ“ (сигма) „τσ“.
Българската азбука, ако не е най-простата, е поне една от най-простите азбуки в света.
Защото, както вече стана ясно, за всеки специфичен български звук съществува и съответният буквен знак.
След Девети септември 1944 в българския книжовен език е направена промяна, която го прави по-труден за прочитане и произнасяне.
Премахнат е буквеният знак „ѣ“ (наречен „ят“ или „е двойно“).
Тази исконна българска буква обединява източния и западния диалект на единния български литературен език. Защото в зависимост от говора, буквата може да се прочита и произнася веднъж като „е“, друг път като „я“. Известно е и на децата, че звукът „я“ се употребява повече в източния диалект, докато звукът „е“ е характерен за западния диалект на единния български език.
Използването на тази буква е позволявало, вместо според случая да се пишат два знака „е“ и „я“, да се пише обединителният буквен знак „ѣ“.
Например, излезлият през 1981 по екраните епохален филм „Мѣра според мѣра”, получаваше заглавието си както го е изписвал поетът Яворов в стихотвореието си „Ден денувам“. Едни хора го прочитаха „Мяра според мяра“, други „Мера според мера“. Това не пораждаше смущения у никой българин.
Въпреки премахването на този буквен знак, българската азбука пак си остава е една от най-простите азбуки в света. Защото, повтарям, тя е свързана със звуците, които обслужва.
Така българинът се ограмотява много по-бързо от гърка или германеца, да речем.
Специално германецът, за да напише, прочете и произнесе звука „ш“, който съществува широко в неговия език, е длъжен да използва съчетание от три слети латински буквени знака „s“ (ес), „c“ (це), „h” (ха) “sch”, произнасяни поотделно съответно като „с“, „ц“ и „х“. Прочетени заедно, творецът на немската азбука е решил, че те образуват звука „ш“.
А за да прочете и произнесе звука „ч“, същият германец е длъжен да си послужи с четири латински буквени знака изписани слято „t“ (te), „s“, „c“, „h“. Изписани, прочетени и произнесени по този начин, те образуват звука „ч“ в немския език.
Подобно е положението с всички останали езици по света, които образуват своята писменост, използвайки за основа латинската азбука.
При тях конкретният език бива приспособяван писмено към чуждата нему латинска азбука.
Някои латинизирани азбуки използват най-различни запетайки, ударения, чертички, опашки към латинските буквени знаци, за да означат с тях конкретен звук на своя език. За пример мога да посоча френския, чешкия, полския, турския език. В тях пред, зад, отгоре или отдолу на латинските буквени знаци се поставят рой добавки.
А пък в английския език, за да прочете и произнесе читателят даден звук правилно, като „английски“, е длъжен да напише думата на книжовен латински език, но да я прочете и произнесе съвсем различно, тоест на английски.
Например, думата „революция“. В английския език тази дума се изписва с латински буквени знаци “revolution”, точно както е изписана в оригиналния ѝ вид на латински език. Тази дума се произнася на латински език като „револуцион“. Но ето, че прочитана на английски език, същата дума звучи съвсем различно: „ривълюшън“. Едното няма почти нищо общо с другото. Такива са хиляди случаи в английския език.
3.
Още веднъж ще напиша, за да стане пределно ясно.
В българския език българските буквени знаци обслужват българския език.
В много европейски езици конкретният език обслужва чуждата нему латинска азбука.
Затова, например, в немския език буквеният знак “w“ (ве) се прочита и произнася като „в“, докато в английския език същият буквен знак „w“ се нарича „даблю“ и се прочита и произнася по най-различен начин, но никога като „в“. В немския език буквеният знак „v“ (фау) се прочита и произнася като „ф“, докато в останалите езици, използващи латинската азбука, същият буквен знак „v“ се прочита и произнася като „в“.
Дотук акцентирах на първия аргумент за доказване, че българската азбука си е по произход българска и е предназначена да обслужва българския език.
Руснакът няма буквен знак за звука „шт“ и го изписва с буквените знаци „ш“ (ша) и „т“ (те). Руската азбука съдържа буквен знак „ъ“ (твьордъй знак), но звук „ъ“ в руския език почти не съществува.
Подобно е положението и с другите народи и държави, които са избрали да използват в своите езици българската азбука.
Тя не е кирилица. Наречена е така много време след като е сътворена. Даже не е известно и безспорно доказано кой пръв е нарекъл българската азбука кирилица.
Нихилизмът на българите се изразява и в това, че упорито не желаят да нарекат своята азбука „българица“, а я зоват „кирилица“, която не е сътворена от Кирил.
Англичаните наричат своята азбука „English alphabet“ (инглиш алфабет) в превод на български „английска азбука“, независимо, че в нея всички букви са буквени знаци от латинската азбука, която се нарича официално “Alphabetum Latinum” (алфабетум латинум) в превод на български „латинска азбука“.
Вторият аргумент, че българската азбука е изконно българска и е съзададена, за да обслужва езика на българите, е свързан с нейното име.
Тя се нарича АЗБУКА.
Думата е създадена от събиране ведно на думите „аз“ и „буки“, всяка от които означава нещо конкретно.
Първата от тези две думи, думата „аз“, е личното местоимение, характерно и днес единствено за българския език. Думата означава, че подлогът „аз“ в това буквено съчетание не е който и да е, а е точно „аз“, тоест „Аз съм този, който...“.
Втората дума „буки“ означава книга (според древнобългарското произношение).
Изведено като заключение, се оказва, че българската азбука означава като отделно взета дума нещо, което говори съществено за всеки грамотен българин: „Аз чета“.
Руснаците и до днес използват названието „русская азбука“ за означаване на тяхната графична система, успоредно с използването на името „русский алфавит“, заимствано от гръцкото „ελληνικό αλφάβητο“ (елиникò алфáвито). Самата дума „αλφάβητο“ е образувана от наименованията на първите две букви в гръцкия език „α“ (алфа) и „β“ (вита) без тези наименования да означават нещо конкретно, както е в българския език.
Македонистите също не смеят да променят българското име на „македонската“ писмена система, а продължават и днес да я изписват и наричат „македонска азбука“. Но не могат или по-точно казано не искат да обяснят етимологията на тази ключова граматическа дума. Може би защото в „македонския“ език не съществува лично местоимение „аз“. В югозападнобългарския диалект се употребява „яс“ или „я“.
Руснаците също не използват днес българското лично местоимение „аз“, с течение на времето са го заменили с „я“. Но в далечното минало не е било така. Например, в руския филм „Иван Василиевич сменя професията си“ сценаристът е сложил в устата на цар Иван Грозни израз, който смразява крадеца:
„Аз съм цар!“, произнася монархът бавно, твърдо и заплашително.
Така джебчията разбира вмиг, че си има работа не с безумния квартален чиновник, а със страшния и жесток самодържец.
4.
Гърците биха могли да поснижат малко своите мераци.
Защото, ако българските политици решат най-сетне да се заемат по-сериозно с отстояванне и защита на националните интереси, трябва може би да поискат от нашите южни съседи да признаят за геноцид или за престъпление срещу човечеството забраната от диктатора Метаксас през 1937 на употребата на българския език в Кралство Гърция, както и принуждаването на всички българи в тази държава да заменят своите собствени, бащини и фамилни имена с гръцки. Забрана, съпроводена от насилие и преследване на всички, които си позволяват да се зоват българи, да говорят и пишат на своя роден български език.
Също така, да бъде отменено наименованието „елини славофони“ (славяноезични гърци), въведено като по-удобно за гръцката власт на мястото на първоначалното „елини вулгарофони“ (българскоезични гърци).
И да бъде обявено истинското наименование на тези хора: етнически българи.
Били те родопчани, тракийци, македонци или помаци.
Тоест гръцките държавни власти да признаят българската етническа принадлежност на българскоговорящите хора в Беломорска Македония и Западна Тракия.
Което означава да им предоставят културна автономия.
Да признаят българския език в Република Гърция, на който въпреки многогодишния жесток натиск, и днес продължават да говорят над 2 милиона души – „тракийци християни“, „родопчани християни“, “македонци християни“, „помаци мюсулмани“.
Прави чест на тези измъчени хора, че въпреки масовото насилие са съхранили своя звучен български език.
Българските власти да им съдействат да изграждат български читалища и училища.
Както и да се настоява за заличаване на понятието „парадосиакá трагу΄дя“ - Традиционни песни (от Тракия и Македония) и за въвеждане на категорията „Български народни песни“ (от Тракия и Македония).