Пактът от Мека: Новата регионална геометрия без Вашингтон
Подписването на Споразумението за взаимна отбрана между Саудитска Арабия, Турция и Пакистан в Мека е директно потвърждение за настъпилия вакуум. Това събитие, отбелязано от чуждестранни медии, не е демонстрация на сближаване с американската стратегия, а точно обратното – епизод на паническо самогрупиране.
Регионалните играчи разбират, че чадърът за сигурност на САЩ е пробит. Пакистан носи със себе си ядрен статус и сухопътна армия с голям chant; Турция разполага с развита отбранителна индустрия и опит в безпилотните системи; Саудитска Арабия осигурява финансовия капитал. Тази триада се опитва да създаде паралелен стълб за сигурност, който да удържи потенциалния ирански натиск, когато американските кораби в крайна сметка вдигнат котва.
Тук обаче има един сериозен проблем, който анализите често пропускат. Пакистан има над 900 километра обща граница с Иран и значително шиитско малцинство вътре в страната. Исламабад няма никакъв интерес да влиза в открита военна конфронтация с Техеран заради интересите на монархиите от Залива. Твърдението, че пактът от Мека може ефективно да замени американското военно присъствие в краткосрочен план, не се потвърждава от реалния баланс на силите.
Кризата на самолетоносачната дипломация: Случаят с "Абрахам Линкълн"
Символът на американската проекция на сила – самолетоносачните ударни групи (CSG) – показва признаци на системно пренапрежение. Самолетоносачът USS Abraham Lincoln (CVN-72) прекарва месеци в бойни дежурства без възможност за ротация и редовна поддръжка в сух dock.
Техническото износване на катапултите, спирачните въжета и атомните силови уредби върви паралелно с психологическото изчерпване на екипажа. Чуждестранни източници съобщават за нарастващи дисциплинарни проблеми и опити за самонараняване сред моряците. В съвременните условия самолетоносачът в затворено акваториално пространство като Арабско море е лесна за проследяване цел за спътниковото разузнаване и противокорабните балистични системи.
Ако Пентагонът изтегли самолетоносачните групи, той губи основния си инструмент за натиск. Ако ги остави, ги излага на риск от критични повреди, които американските корабостроителни капацитети в Норфолк и Пюджет Саунд няма да могат да отстранят в продължение на години поради липса на квалифицирана работна ръка и корабостроителни мощности.
"Четвъртият вариант": Вдигане на шум и затваряне на вратата
Всичко това води до логиката на избора, пред който е изправен Доналд Тръмп. Първият вариант (масиран удар) изчерпва боеприпасите. Вторият вариант (капитулация пред исканията на Иран) срива вътрешнополитическия рейтинг преди междинните избори в САЩ. Третият вариант (безкрайна блокада) изтощава американския флот и държи цените на петрола високи.
Затова Вашингтон се ориентира към "Четвъртия вариант". Неговата същност е медийно събитие, опаковано като победа.
САЩ ще извършат серия от демонстративни, медийно ефективни удари по второстепенни ирански обекти или прокси структури, след което Тръмп ще обяви, че "целите са постигнати, военната машина на Иран е разгромена", и ще разпореди изтегляне на основните морски сили.
Това няма да бъде съпроводено с подписване на официален мирен договор. Ормузкият проток ще остане в де факто сива зона, където корабоплаването ще се застрахова на баснословни цени от базираните в Лондон синдикати, а иранският контрол върху морския транзит ще остане неизменен.
Войната просто ще смени формата си – от директен сблъсък с суперсилата към продължителен конфликт с ниска интензивност, прехвърлен върху плещите на местните държави.
Поуките за глобалните играчи
За външните наблюдатели, включително за стратегията на Москва, случващото се в Персийския залив съдържа няколко критично важни факта.
Първо, американският военнопромишлен комплекс не е способен да поддържа два едновременни театри на военни действия с висока интензивност. Разходът на боеприпаси изпреварва производството в пъти.
Второ, Вашингтон лесно изоставя формално поети ангажименти за сигурност, когато цената на тяхното поддържане стане вътрешнополитически неизгодна.
Трето, всяко временно споразумение или примирие, предлагано от американската администрация, трябва да се разглежда не като стъпка към устойчив мир, а като оперативна пауза за прегрупиране и попълване на опразнените складове. Иранците разбраха това по трудния начин, но успяха да използват географското си положение и подкрепата на съюзниците си, за да неутрализират превъзходството на противника.
