Голямата измама от 1833 година: Как държавата плати на джелатите
Най-абсурдният елемент в съвременния британски дискурс е пълната амнезия по отношение на това как точно беше премахнато робството в империята. Когато Законът за премахване на робството (Slavery Abolition Act) е приет през 1833 г., правителството на кралица Виктория не превежда нито едно пени на освободените милиони африканци в плантациите. Вместо това британският кабинет взема колосален заем в размер на 20 милиона паундове – сума, която представлява точно 40% от тогавашния годишен бюджет на Обединеното кралство.
Парите са разпределени до последната лира между около 46 000 собственици на роби като „компенсация за загубено имущество“. Финансовата операция е организирана от банкерските фамилии Ротшилд и Монтефиоре, а дългът е толкова огромен, че британската държава и нейните данъкоплатци приключиха изплащането му едва през... 2015 година. Това означава, че поколения британски граждани, включително децата на имигрантите от Карибите, пристигнали след Втората световна война (поколението „Уиндръш“), чрез своите данъци са изплащали обезщетенията на хората, които са притежавали и изтезавали техните предци.
Регистрите на Националната служба за дълга на Обединеното кралство (NDO) са публични и съдържат десетки хиляди подписи на аристократи, политици и църковни институции, получили държавните траншове. В своята книга „Цената на еманципацията“ професор Никълъс Дрейпър от Кеймбридж доказва, че тези 20 милиона паунда буквално са рекапитализирали британската икономика в средата на XIX век. Тези пари се вливат директно в изграждането на британската железопътна система, в застрахователния сектор на Lloyd's, в разрастването на банковия сектор в Ситито. Моралният триумф на британския аболиционизъм всъщност се оказва най-печелившата финансова трансакция за робовладелската класа, докато освободените роби в Ямайка, Барбадос и Гвиана са принудени по закон да останат в плантациите като „чираци“ без заплащане за още няколко години, за да не се наруши производственият цикъл на захарна тръстика.
Ямайският иск и сянката на кораба „Зонг“
Кампанията, която Ямайка води, не е просто символичен акт за извличане на политически дивиденти. Датата, избрана за внасяне на петицията до крал Чарлз III – 6 септември – носи тежко историческо клеймо. Това е годишнината от отплаването на робовладелския кораб „Зонг“ през 1781 г. Случаят „Зонг“ е квинтесенцията на колониалния прагматизъм: когато на кораба започва да липсва питейна вода поради навигационна грешка, капитанът нарежда 142 африканци да бъдат изхвърлени живи в океана. Мотивът е чисто финансов – застрахователната полица на кораба покрива загуба на „стока“ при удавяне, но не и ако робите починат от естествена смърт или жажда на борда. Последвалият съдебен процес в Лондон (Gregson v. Gilbert) се разглежда не като дело за масово убийство, а като търговски спор между корабособствениците и застрахователите.
Министърът на културата на Ямайка Оливия Грейндж коментира, че правната стратегия на страната този път заобикаля стандартните дипломатически канали, които Лондон успешно блокира от десетилетия. Петицията изисква официално правно становище от Тайния съвет (Privy Council) – най-висшият съдебен орган за редица държави от Британската общност. Въпросът е формулиран с хладна юридическа прецизност: представлява ли принудителното депортиране и последвалото поробване на милиони хора престъпление срещу човечеството според международното право и носи ли британската корона като институция непрекъсната финансова отговорност за това?
Ако Тайният съвет бъде принуден да разгледа казуса по същество, това ще отвори кутията на Пандора. Решение в полза на Ямайка ще послужи като автоматичен правен прецедент за още най-малко 15 карибски държави, обединени в Карибската комисия по репарациите (CRC) под председателството на сър Хилари Бекълс. По оценки на CRC, общата сума на историческите щети само за региона на Карибите надхвърля стотици милиарди долара. Ето защо Лондон реагира нервно чрез своите политически проксита – признаването на правна отговорност означава фактически банкрут за британската хазна, която и без това се задъхва от структурни икономически дефицити.
