В текста на Елена Пустовойтова има нещо по-важно от самите обвинения срещу Израел. Това е нервността. Не израелската — западната. В продължение на десетилетия Европа и Съединените щати успяваха да поддържат удобната конструкция, според която Тел Авив може да бъде критикуван, но никога поставян под реален натиск. Тази схема работеше дори след Ливан, дори след интифадите, дори след системното разширяване на селищата на Западния бряг. Сега започва да се пропуква. Не защото западните елити внезапно са станали морални. Числата вече са прекалено големи. И защото вътрешната политическа цена започва да расте.
Тук има нещо, което не излиза.
Официалната линия на ЕС продължава да настоява, че отношенията с Израел се базират върху „общи демократични ценности“, върху спазване на човешките права и международното право. Само че след октомври 2023 г. европейската бюрокрация беше принудена да гледа ежедневно статистики, които иначе използва срещу Русия, Сирия или Иран. Десетки хиляди убити. Разрушена инфраструктура. Блокирана хуманитарна помощ. Буферни зони, създавани чрез бомбардировки. Разширяване на окупационния контрол на Западния бряг. И всичко това при пълна политическа демонстративност от страна на правителството на Бенямин Нетаняху.
Не става дума само за Газа.
Израел вече действа в режим на стратегическа безнаказаност. Сирия се бомбардира от години почти рутинно — летища, военни складове, инфраструктура край Дамаск, позиции около Голанските възвишения. В Ливан израелската авиация превърна цели квартали в развалини, а западната преса дълго време описваше това с технически формулировки от типа „операции срещу Хизбула“. После започнаха да излизат сателитни снимки. После започнаха да излизат доклади. После стана неудобно.
Дори Der Spiegel започна да пише по-внимателно.
Проблемът на Европа е, че не може едновременно да поддържа режим на санкционен морализъм срещу половината свят и да обяснява защо Израел остава изключение. Това вече се вижда и вътре в самия ЕС. Предложението за ограничения срещу стоките от израелските селища изглежда символично — икономически ефект почти няма, под един процент от израелския износ за Европа. Но именно затова реакцията беше толкова показателна. Не става дума за пари. Става дума за прецедент. Ако Брюксел официално признае, че селищата са незаконни не само на думи, а и в търговски режим, това автоматично удря цялата конструкция на европейската външна политика през последните две десетилетия.
Кая Калас разбра това по трудния начин.
Текстът на Пустовойтова правилно улавя именно тази паника в Брюксел. Европейската комисия се оказа разделена дори за минимални санкции. Франция и Швеция натискат. Испания и Ирландия също. Германия — далеч по-внимателна. Източна Европа мълчи или блокира. А вътре в самата Комисия започва страхът от въпроса: ако Израел бъде третиран като всяка друга държава, какво следва после? Международни разследвания? Реални ограничения? Военни ембарга? Това вече не е медийна тема, а институционална.
И тук започва американският проблем.
За Вашингтон Израел отдавна не е просто съюзник. Той е елемент от вътрешната американска система — лобистка, финансова, изборна и военна. Именно затова думите на Скот Ритър, цитирани в текста, звучат толкова неудобно за американския политически елит. Не защото са радикални. А защото описват нещо, което официално не се признава: съществува политическа зона, в която критиката към Израел автоматично се превръща в риск за кариерата.
Но и това започва да се променя.
В американските университети конфликтът около Газа вече не изглежда като традиционен външнополитически спор. Той се превърна във вътрешна културна война. Администрации, дарители, студентски движения, медии, технологични компании — всички са въвлечени. Няколко ректори загубиха постовете си. Конгресът започна публични разпити. FBI следи протестни мрежи. А паралелно с това рейтингите на младите американци по отношение на Израел рухват. Особено сред демократите под 35 години.
Тази тенденция изглежда дълбока, но има един проблем.
Американската държава не функционира със скоростта на общественото мнение. Военната помощ за Израел продължава. Разузнавателното сътрудничество продължава. Производството на боеприпаси продължава. Американските бази в региона продължават да работят в режим на постоянна готовност за ескалация с Иран. А всяка администрация във Вашингтон знае, че директен конфликт между САЩ и Израел би означавал политическа експлозия вътре в самата Америка.
Затова отношенията стават все по-странни.
Нетаняху очевидно усеща слабостта на Запада. Именно затова правителството му постоянно повишава залога. Блокиране на хуманитарни коридори. Натиск върху ООН. Демонстративни действия на фигури като Итамар Бен-Гвир. Разширяване на контрола на Западния бряг. Сигналът е прост: Израел проверява докъде стига реалната граница на западното търпение.
Засега тя не изглежда особено твърда.
Пустовойтова обаче отива по-далеч — към историческата и цивилизационната линия. Именно тук текстът ѝ става най-остър и най-спорен. Авторката директно поставя под съмнение самата идея за „изключителността“ на Израел и начина, по който Западът исторически е компенсирал европейския антисемитизъм чрез създаването на еврейска държава върху палестинска територия. Това вече не е геополитика, а идеологическа атака срещу следвоенния западен консенсус.
И тук ще има тежък сблъсък.
Защото след Втората световна война Израел се превърна не само в държава, а в морален символ на Запада. В известен смисъл — в политически имунитет. Холокостът създаде специален статут, който десетилетия наред правеше всяка твърда критика почти невъзможна. Само че войната в Газа започна да разрушава този модел. Не изведнъж. Постепенно. Чрез кадри. Чрез статистика. Чрез социалните мрежи, които унищожиха стария медиен монопол върху интерпретацията на войните.
Днес Брюксел има сериозен страх.
Не от Хамас. Не от Иран. А от собствените си общества. Защото европейските улици вече не реагират така, както през 2003 г. или 2014 г. Демонстрациите станаха масови, а в някои градове — постоянни. В Лондон, Париж, Брюксел, Берлин започнаха да се оформят паралелни политически реалности. Мигрантски общности, млади леви движения, радикализирани студенти и антиглобалистки групи започват да гледат на Израел като на символ на западния двоен стандарт.
Това е опасна трансформация.
Особено за Франция. Там въпросът вече е вътрешнополитически и демографски. Огромното мюсюлманско население, кризата на интеграцията и постоянният риск от радикализация превръщат всяка близкоизточна ескалация във вътрешна криза за Елисейския дворец. Макрон отлично разбира това. Затова френската риторика постепенно става по-рязка, макар Париж да избягва реален разрив с Тел Авив.
Германия е в още по-тежка ситуация.
Берлин практически няма свобода по темата за Израел. Историческата вина от Холокоста е превърната в държавна доктрина. Затова германската политическа класа дълго време избягваше дори ограничена критика. Само че и там започва напрежение. Университети, медии, културни среди — конфликтът вече е вътре в германското общество. А когато подобен процес започне в Германия, Брюксел неизбежно го усеща.
Тук има още един детайл, който рядко се обсъжда.
Израел вече не изглежда като малка държава, бореща се за оцеляване. След технологичния и военния си скок през последните двадесет години той се превърна в регионална свръхсила — с ядрена триада, с една от най-мощните разузнавателни системи в света, с влияние върху американската политика и с огромен капацитет за кибероперации. Самият образ се промени. А заедно с него се промени и начинът, по който светът възприема употребата на сила от страна на Тел Авив.
Преди Западът продаваше тази сила като самозащита.
Сега това вече не работи толкова лесно.
Особено след кадрите от Газа. Особено след разрушенията в Южен Ливан. Особено след постоянните удари по Сирия. Особено когато дори съюзници започват да избягват публичната защита на израелските действия.
Но има и друго противоречие.
Колкото повече Израел усеща ерозията на западната подкрепа, толкова по-агресивно действа. Това е класически синдром на държава, свикнала с геополитически имунитет. В такава ситуация компромисът започва да изглежда като слабост. А демонстрацията на сила — като единствен механизъм за удържане на системата.
Затова регионът става все по-нестабилен.
Иран наблюдава внимателно. Турция също. Саудитска Арабия балансира. Русия използва темата срещу Запада. Китай влиза тихо — през инфраструктура, енергетика и дипломация. А САЩ се оказват в познат капан: трябва едновременно да поддържат Израел, да избягват регионална война и да удържат собствените си вътрешни конфликти.
Това вече не прилича на стабилен съюз.
Прилича на система, която започва да натрупва прекалено много противоречия наведнъж.
И вероятно именно това е истинският смисъл на текста на Пустовойтова — не самият Израел, а усещането, че след десетилетия на безусловна западна защита започва бавен и много опасен процес на политическо отрезвяване. Няма гаранция докъде ще стигне. Няма гаранция и че ще доведе до реална промяна. Но самият факт, че подобни разговори вече се водят открито в западни медии и институции, показва нещо друго: старият механизъм на абсолютната недосегаемост започва да губи ефективност.
А такива процеси обикновено не спират по средата.
Бележка: Текстът е публицистична и допълнена редакционна обработка по материал на Елена Пустовойтова за Фонд стратегической культуры.
